Стрелбата срещу полицаи започна да се превръща в национален спорт на територията, определяна от някои политици като „тази страна”. Рецидивист с множество висящи дела за тежки умишлени престъпления, заедно със свой авèр откри огън по полицаи след въоръжен грабеж в столицата. Негов не по-малко изявен и талантлив колега духна от затвора и отново имаше гонка, стрелба и заложническа криза в Силистра.

Тук изскачат въпросите, на които и министърът на вътрешните работи, и министърът на правосъдието, и главният прокурор, и Висшият добре платен съвет трябва да отговорят. Дали пред представителите на народа, дали пред самия народ – техен проблем. Но задължително.

Защо подсъдимият за въоръжени грабежи Христо Георгиев – Ицо Полицая - е бил на свобода? Даже лаиците, които гледат сутрин телевизор, са наясно кога се налага постоянна мярка „задържане под стража”. Защо щом - по думите на премиера Борисов - за подготвяния удар се е знаело, органите на МВР не са взели необходимите мерки да се мине без стрелба? В Симеоново министър-председателят явно е пропуснал лекциите по наказателно право и не знае, че подготовката за извършване на престъпление също е инкриминирана. И е достатъчен повод за задържане. Още повече – при висящи производства. Защо престъпникът от кариерата Димитър Братанов – Кокала е бил в общежитие от отворен тип, а не под строг режим?

Националният полицмайстер Терзийски обяви -„Ние можем да сме спокойни само, когато тези хора са в затвора, иначе не спират престъпната си дейност“. Е, след силистренския случай определено и затворът не е гаранция.

Но ще оставим настрана всички питанки, съмнения, аналогии. Защото влизайки в тази спирала, можем да си спомним как отново през юни, но в далечната 1999, при улична гонка и стрелба като на македонска сватба, от спецполицаи бе убит автокрадец №1 на Републиката Ганчо Въчков – Ганеца. Няма да повдигаме въпроса, кому е било изгодно и той, а и Ицо Полицая от оня ден да замълчат завинаги. А че има такива – няма съмнение.

Но докога отявлени бандити ще се разхождат на свобода? Докога българският съд ще е най-хуманният съд в света? Откликващ с внимание и съчувствие на болките и страданията на всеки престъпник.

В онези страни, с които се мерим, да си позволиш да извадиш оръжие срещу полицай е равносилно на бърза и безболезнена смърт. Дори оръжието да е играчка. А при нас?

Полицаите, унищожили един вреден за обществото елемент, застрашил живота и здравето на невинни граждани, ще минават през цедилката на вътрешни проверки, дисциплинарни производства и цялата вътрешноведомствена бюрократична машина. Нищо чудно накрая да се окажат виновни.

Докато полицейски синдикати и политическо ръководство на вътрешното ведомство (професионалното не го споменаваме – няма такова, уви) се дърлят по махленски за промените в Закона за МВР, отнасящи се предимно до финансови въпроси, необходимите законодателни промени им се диктуват от улицата. Дали ще чуят?

Максимално облекчена процедура при проверка за правомерно използване на оръжие от полицейски служител при застрашаване на живота му, респективно - при защита на здравето и живота на граждани. Максимално наказание - до доживот без право на замяна - за лица, насочили/употребили оръжие срещу служители на МВР.

Крайно време е престъпният контингент да разбере, че българският полицай има държава зад себе си. И българският полицай не е лошо да го разбере. Че той е държавата. Защото в момента дебатът за реформа се върти около пенсиите и кубинките. А те не са най-важното.

Похвална е инициативата на вътрешната парламентарна комисия да изслуша шефовете на служби по повод атентатите в Истанбул. А че в България се стреля като в Дивия Запад? Тероризмът е заплаха, но престъпността е вътрешен тероризъм. Имаме работа с добре организирани, въоръжени, агресивни престъпни групи.

Безпомощен министър, беззъбо професионално ръководство на МВР. И един полицай с осем 9Х18 патрона в служебния „Макаров”, плюс резервен. Които се страхува да използва дори под дъжд от престъпни куршуми…