Когато Шиндзо Абе обяви в края на миналия август месец, че поради здравословни причини отстъпва премиерския пост на Япония, то ефектът от това за международните отношения в Азия би бил аналогичен на природно-географски феномен: за първи път слънцето не да изгрее, а да залезе на изток.

За инжектирания с рационализъм, егалитаризъм и прогресивизъм европейски човек е трудно да разбере Япония. Токио е интересна симбиоза между традиционалистка култура и технологичен интелект. Япония е държава-цивилизация. Затова е сложно нейните сигнали да бъдат разкодирани на европейски език. Но ако трябва да бъде направен такъв опит, то нека условно кажем, че британците са най-близо до това да разберат японската дипломация, а германците - японското военно дело.

Именно дипломацията бе един от двата ключовите аспекта на наследството на Шиндзо Абе (другият е т.нар. Абеномика, чиято основна цел бе да пребори дългогодишната дефлация в страната и да доведе до икономически растеж чрез структурни реформи).

По отношение на външната политика, под юздите на Абе, Япония постави ясен приоритет в лицето на утвърждаването и задълбочаването на отношенията си с Индия, Австралия, както и с повечето от страните от Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (ASEAN). Едно от последните неща, които Шиндзо Абе направи като премиер в оставка, бе достатъчно символно: той проведе разговори със своя индийски и австралийски колега - Нарендра Моди и Скот Морисън.

От гледната точка на Япония, колкото повече "The America First" - подходът на САЩ парцелираше антикитайската коалиция в Азия, толкова повече тази гъвкава композиция от държави - и без това подложена на перманентен натиск от Пекин - имаше нужда от допълнително дипломатическо обслужване, макар и сурогатно. Като най-силната азиатска икономика след тази на Пекин, Япония се нае да "зашива" дипломатическата мрежа на континента, някак безразсъдно изоставена от Вашингтон.

Въпросът е доколко обаче това е във възможностите на Токио. Така например, японската инициатива за инвестиционно сътрудничество и развитие (Partnership for Quality Infrastructure) - като конкурентна концепция на китайския "Нов път на коприната" (Belt and Road Initiative) - не е ясно доколко успява да постигне заложените си цели. Друга амбициозна идея, споделена от Япония и Индия - Asia-Africa Growth Corridor, който трябва също да противостои на китайските инфраструктурни проекти, но конкретно в периметъра на Индийския океан, си остава по-скоро на хартия на този етап.

Но това, което изглежда отвъд възможностите на Япония, се постига от грешните стъпки на самия Китай (напрежението между Ню Делхи и Пекин в Ладак и налагането на мита и забрана за част от австралийския внос в Поднебесната империя).

Няма друга азиатска държава, която да е по-важна за осъществяването на концепцията за Free and Open Indo-Pacific, FOIP - макар известна на широката публика като американска, основите на доктрината всъщност са "начертани" именно от Шиндзо Абе през 2007-ма година - от Япония. FOIP, която е конкурентна концепция на китайската идея за "Азия на азиатците" - е в по-голяма степен възможна без Индия или Австралия, отколкото без участието на Токио.

Отвъд тези по-скоро обобщаващи думи, дипломатическата дейност на Абе се конструираше от два основни стълба.

Първият бе икономическият прагматизъм. Той се вижда в лидирането на Япония на това, което остана от Транстихоокеанското партньорство (ТТП), когато това мащабно търговско споразумение бе напуснато от САЩ, както и в участието на Токио в случващото се в момента Всестранно регионално икономическо партньорство (ВРИП). В същото време Китай задмина САЩ като най-големия търговски партньор на Япония, а Токио е третият по-големина чуждестранен инвеститор в Китай. Икономическият прагматизъм на страната на изгряващото слънце може би произтича от характерния за нея принцип на "seikei bunri" (разделянето на икономиката от политиката).

Разбира се, перспективата Япония да бъде заложник на търговския си обмен с Китай - нещо като австралийски сюжет - не е изобщо примамлива за Токио. Още повече, че Пекин е столицата, която Япония мисли като най-голямата опасност за националната си сигурност. Затова Шиндзо Абе прави всичко възможно, за да избегне неудобното положение, в което се намира министър-председателят на Австралия Скот Морисън (през 2019-та година износът на Канбера за Китай е бил точно 10 пъти по-голям отколкото е бил този за САЩ). Затова не е изненадващо, че Токио, абстрахирайки се от вътрешно-европейския шум и ревност покрай Брекзит, сключи свободни търговски споразумения, първо, с ЕС, а после и с Обединеното кралство.

Вторият стълб на външната политика на Абе бе политиката за сигурност. В нейната сърцевина стоеше идеята за изграждането на обръч от държави около Китай, които, чрез повишаването на сътрудничеството си в сферата на отбраната и защитата на териториалния си суверенитет и морски зони, да могат да се съпротивляват комплектно на икономическата и военна тежест на Китай. Въпреки че не успя да ревизира пост-военната и пацифистка Конституция на страната, Абе, чрез въвеждането на паралелно законодателство, сполучи в разширяването на географския периметър и задълженията на Японските сили за самоотбрана. Днес същите провеждат все по-често общи обучения със своите американски, индийски и австралийски колеги (засилването на The Quadrilateral Security Dialogue е видимо, въпреки стандартните индийски резерви). А през изминалата година се проведе и първият формат 2+2 между Индия и Япония (в състав министрите на външните работи и отбраната на двете държави).

Въпреки недоволството на Пекин, Шиндзо Абе продължи с модернизацията на Японските сили за самоотбрана. Юни месец Държавният департамент на САЩ одобри закупуването от страна на Токио на 105 изтребителя F-35. Япония също така изяви желание за оборудването на нейните F-35 Lightning II със снаряди до 500 км обхват. До края на годината се очаква Токио да адаптира и доктрината си за национална сигурност, в която евентуално да бъде включена и опцията за придобиване на възможност за превантивен удар (first-strike capability) по чужди цели.

Ако всеки един японски самурай е имал препасани два меча, то в дипломацията на Шиндзо Абе тези остриета бяха именно икономическият прагматизъм и политиката за сигурност.

А когато тези два стълба на дипломацията на Абе - икономическият прагматизъм и политиката за сигурност - влизаха в конфликт един с друг, то министър-председателят в оставка на Япония предпочиташе сигурността пред бизнеса. Оттук и влошените отношения с администрацията на южно-корейския президент Муун Дже-Ин (и забраната за японски износ към Сеул на жизнено-важни за hi-tech икономиката на Южна Корея). Последва и обещание за финансови стимули, с които Абе се опитва да върне японските инвеститори от Китай в Токио. Като най-стряскащ пример за приоритета на сигурността пред бизнеса обаче е сключеното търговско споразумение между Вашингтон и Токио, което е силно изкривено в полза САЩ.

Като цялото външната политика на Шиндзо Абе може да бъде описана като екстровертен национализъм (за разлика от интровертния такъв на индийския премиер Нарендра Моди). Екстровертността идва от икономическия прагматизъм, а национализмът се изразява от приоритета на сигурността и отбраната при дипломацията на Шиндзо Абе. Външната политика на премиера на Япония в оставка може да послужи като чудесен пример за администрацията на Доналд Тръмп в посока на това, че националният интерес се защитава по-добре чрез многопластова дипломация, отколкото чрез настръхнал изолационизъм, пречупен през призмата на двустранните търговски баланси.

На този фон, вероятният наследник на Шиндзо Абе, Йошихиде Суга, когото се очаква да бъде гласуван за премиер на Япония от парламента на страната тази сряда, има по-различен профил, свързан с администрацията и вътрешната политика на Токио, и няма специализиран опит във външната политика и отбраната. В същото време обаче, според оценката на японските наблюдатели, Суга е част от тесния вътрешен кръг на Абе и ще продължи да следва - поне до изборите през 2021-ва година - вече положената от премиера в оставка дипломация на страната на изгряващото слънце.

А и в крайна сметка Йошихиде Суга няма да има особен избор. Да си самурай значи да си войн, който защитава Япония.

Като Шиндзо Абе.