Първото тежко престъпление в мандата на новия главен прокурор възобнови словесните престрелки между съдебната и изпълнителната власт.

Куршумите срещу Златомир Иванов накараха Б. Б. да повтори един от любимите си юридически постулати (след „ние ги хващаме, те ги пускат", разбира се): „в момента, в който съдията удари с чука и даде осъдителната присъда - идва съдебната полиция, слага белезниците и откарва в затвора".

Вещият в правните въпроси Цв. Цв. - къде да ходи - изприпка да подкрепи началника.

Соченият за фаворит на управляващите при избора на обвинител № 1 Цацаров - съответно натоварен с негативни очаквания за раболепно послушание - обаче не се поколеба да контрира: „Единственият орган, който решава каква следва да бъде мярката за неотклонение, е съдът. Мярката за неотклонение се определя и взема само от съд, във всяка правова държава."

Това не е първият опит на тези управляващи за нахлуване във вътрешните дела на съдебната система. И проводник на тези попълзновения винаги е вътрешното вице. Къде с кадруване, къде с прозорливи съвети.

Така например през знойното лято на 2010 пред столичен всекидневник възпитаникът на ВИФ мъдро наставлява: „Съдебната система се нуждае от реална реформа. Не ни трябва реформа, която обслужва определени интереси, а не интересите на държавата и на обществото. Според мен се показва една сериозна импотентност на българската съдебна система. Надявам се, че и българските съдии ще осъзнаят колко е важно държавата ни да бъде правова."

В интервюто, недвусмислено озаглавено „Съдебната система бойкотира управлението", Цветанов изпуска и репликата, която май не е трябвало да произнася - да не чуе дявол, както казват старите хора: „Благодарение на действията на МВР през последната година няма убийства, които да създават лош имидж на страната. Няма престъпления, извършени от тежката организирана престъпност."

И когато фактите очевидно противоречат на официалната линия, министърът си позволява да търси радикални решения: „Трябва да има бързо правораздаване и приоритети в държавата. Основният приоритет е борбата срещу тежката организирана престъпност." Малко като целта, която оправдава средствата. Но, както ще видим по-долу, Цветанов съвсем не е откривател на тази възможна роля на съда и на приоритетите, на които той трябва да служи. За съжаление предшествениците му не са оставили добра памет в историята.

При всички режими, които обичат да си прикачват етикети „демократични", „народни", „пролетарски", „национални", „социални" и др., контролът над съдебната система е бил и си остава приоритет. Тук, с помощта на руското правно интернет издание www.pravo.ru, ще се опитаме да напомним на късопаметните един от драстичните примери за посегателство над независимостта на съда в най-новата история. И да направим някои полезни изводи. Който може.

На 5 декември 1934 в Германия влиза в сила закон за предаване на съдебната власт на Райха - Gesetz zur Überleitung der Rechtspflege auf das Reich. Целта е разпускане на съдебните органи по места и централизация на съдебната власт в Берлин. Забележете - по-малко от две години, след като Хитлер идва на власт, и няколко месеца, след като еднолично е поел управлението едновременно като президент и канцлер. Правосъдието е поставено в пълна зависимост от нацистите.

Това е необходимо - по време на Ваймарската република съдебната система се ползва с абсолютна независимост. „Порочната" практика трябва да се изкорени. Всъщност терорът срещу магистратите започва преди дори да бъде официално узаконен: през април 1933 със специално разпореждане на Хитлер са освободени от работа юристите евреи и „политически неблагонадеждните".

На 22 април 1933 прокурорът Ханс Франк е назначен за райхскомисар по унификацията на съдебната власт и правораздаването - Третият райх има слабост към величествени титулатури. Същия ден той забранява всички асоциации и сдружения на правистите.

С благословията на властта е създаден Съюз на националсоциалистическите немски юристи (Bund Nationalsozialistischer Deutscher Juristen). Кариерата на Франк отдавна тясно е свързана с нацистите - като адвокат представлява Хитлер по време на 150 процеса срещу бъдещия фюрер. Той е и негов личен правен съветник и официален защитник на NSDAP.

Съдиите в Германия се радват на специално отношение. Вторият наци Гьоринг обобщава тяхната роля: „Съдията в нашата страна изпълнява много важна функция. Той трябва да бъде живото въплъщение на идеалите на националсоциализма. Идеалът за немски съдия - човек от народа, който е в състояние да разбере кое ще донесе полза на този народ, а кое ще му навреди."

Огромен брой съдии начасà възприемат новите условия. Не е трудно да бъдат разбрани - ако имат късмет, несъгласните губят само работата си, другите изчезват в затвори и лагери. Правосъдието открито започва да брани не справедливостта, а интересите на властта.

През септември 1934 Франк заявява: „Като глава на немските юристи мога да заявя - основата на националсоциалистическата държава е националсоциалистическото правосъдие. В този смисъл висш авторитет за нас е фюрерът. Та ние знаем колко свещени за него са законността и интересите на немския народ." И отправя към съдиите недвусмислено послание: „Помнете, че вашата безопасност и просперитет изцяло зависят от просперитета на нашата държава на ред, свобода и справедливост." (Алюзиите с името на партията на господин Яне са ненарочни.)

Съдиите бързо се превръщат в инструмент за разправа с политическите противници. Оказва се обаче, че не само те са трън в очите на нацистите. Чистката в юриспруденцията задълго изключва заемането на каквито и да било важни постове от... жени. Още през 1931 Гьобелс заявява, че „жените съдии са потъпкване на интересите на правосъдието". Две години по-късно програмната му теза се реализира на практика.

През юни 1934 Хитлер решава да унищожи ненужните щурмоваци от СА на Ернст Рьом. По време на чистката проличава, че съдилищата окончателно са загубили ролята си, щом става дума за интереси на нацистката върхушка. С помощта на СС и Гестапо неудобните са ликвидирани без съд и следствие. Пред Райхстага Хитлер ще заяви: „Метежите винаги се потушават с желязна ръка. Ако някой ме попита, защо не сме включили съдилищата, ще отговоря - в този час за съдбата на немския народ всецяло отговорен съм лично аз, затова да съдя и да давам заповеди мога само аз. Разпоредих да се разстрелят ръководителите на метежа и с нажежено желязо да се изгорят неговите язви."

В тази ситуация на правосъдието му остава само да послуша фюрера и да узакони решенията му. Приема се специален закон, че убийствата на хората на Рьом в периода 30 юни - 2 юли 1934 са „държавна необходимост" и се приемат за легитимни. Под този исторически за правото документ освен Хитлер подпис полага и министърът на правосъдието Франц Гюнтер.

През 1934 в Лайпциг е създадена Народната съдебна палата, която гледа политически дела. Излишно е да се споменава, че никой не обръща особено внимание на процесуалната страна на нещата, а съдиите се назначават лично от Хитлер. След началото на Втората световна институцията се превръща в най-ефективния инструмент за терор и борба с инакомислещите. И без съмнение всичко това става благодарение на бързото и успешно унищожение от нацистите на демократичната съдебна система, завещана от Ваймарската република.

Заради участието си в съдебните „реформи" в Третия райх Ханс Франк е възнаграден подобаващо. Министър на правосъдието на Бавария, райхсминистър на правосъдието, райхсминистър без портфейл, райхслайтер на НДСАП, президент на Германската юридическа академия, основател на Института за германско право и президент на Международната юридическа палата, обергрупенфюрер от СС.

През октомври 1939 фюрерът му делегира управлението на делата на населението на завладените полски територии, а малко по-късно го произвежда в генерал-губернатор на окупирана Полша.

Между другото, по онова време идеологът на нацисткото правораздаване е удостоен със званието Doctor honoris causa на Софийския университет.

Окончателното признание за своя принос към правото Франк обаче получава на Нюрнбергския процес. Той е сред двайсет и четиримата главни обвиняеми. Трибуналът му повдига три обвинения: заговор срещу мира, престъпления срещу военното право, престъпления срещу човечеството. По две от тях е осъден на смърт чрез обесване.

В интерес на историческата истина не бива да се премълчава, че Франк единствен от подсъдимите признава вината си и се разкайва. По време на процеса приема католическата вяра. Съдебният психиатър Гилбърт го определя като „един от най-интелигентните, но емоционално неустойчиви стари бойци".

На 16 октомври 1946 присъдата е изпълнена.

Няма да правим дълбокомислени изводи. Дали обаче късата памет не ни обрича на трагично повторение на грешките на миналото. Всеки опит за посегателство върху независимата съдебна система неизбежно води да краха на демокрацията.

И присъдите в случая са неизбежни. Дали от трибунала, дали от гражданското общество, дали от историята...