Две са основните теми в българската вътрешна политика в момента. Едната от тях е невъзможността да се избере председател на Народното събрание, с което да се закрие тържественото заседание на законодателния орган и той да се ориентира към институционалните си задължения и ежедневната работа. Другата тема, която не е чак толкова видима, но ще е определяща за развитието на политическия процес у нас през следващите месеци е свързана с жалбите в Конституционния съд (КС) срещу конституционните промени относно въвеждането на новия регламент за назначаване на служебно правителство.
Не без значение е и другия вид жалби, чийто предмет е легитимността на изборите от 27 октомври. На общия фон на вътрешната политика в момента обаче те по-скоро остават на втори план. Вероятността за цялостно касиране на парламентарните избори е нищожно малка. В този смисъл по-скоро говоренето по темата за купен и контролиран вот влияе зле върху 51-то НС и формациите, участващи в него. Тук се получава нещо като много говорене и малко действие. Далеч по-ефективно щеше да е противодействието срещу порочните изборни практики, ако тяхното атакуване пред Конституционния съд беше насочено повече към събирането на факти и доказателства и по-малко към публичното говорене. Сега изглежда, че идеята на тези жалби е по-скоро да се превърнат в тема за предизборна кампания при очертаващите се нови предсрочни избори, най-вероятно в началото на пролетта на следващата година.
Председател на Народното събрание трябва да се избере независимо от хоризонта, който съществува пред този парламент и независимо от това дали той ще успее да придвижи някакъв законодателен процес. Колкото до излъчване на редовно правителство, то видно е, че шансовете за това са в низходящ тренд и към ден днешен може да се каже, че по-скоро отново ще ни управлява служебна власт. Трендът все още може да бъде обърнат, но това изисква промяна в подхода на поне част от парламентарните формации. С настоящия подход дори парламентарен председател не може да се избере, което ясно говори за неговата неефективност и отсъствие на политическа логика.
Колкото повече предсрочни избори се натрупват, толкова повече стават и противоречията, които навлизат в българския политически процес и блокират неговото развитие. Дори вече има формации, които се превръщат в изразители и крепители на тези противоречия. Такова противоречие е например твърдението, че невъзможността да се избере парламентарен председател е поради обстоятелството, че той е едва ли не сигурният следващ служебен министър-председател. ИТН хем твърдят, че това не е така по отношение на техния кандидат Силви Кирилов, хем участват във внасянето на конституционни жалби срещу новите правила за определяне на служебен премиер и министри. Нещо повече, те казват, че евентуалното избиране на Кирилов може да е основа за формиране на парламентарно мнозинство и излъчване на правителство. Ако твърденията им са основателни, то това означава, че новите правила не влияят отрицателно върху функционирането на Народното събрание, а единствено изпълняват функциите, които са вложени в тях. Именно да гарантират парламентарния характер на държавата в периоди, в които парламентаризмът е в криза.
След 2021 г. няколко парламента не можаха да излъчат правителства, а излъчените редовни кабинети имаха кратък живот. Проблеми с избирането на парламентарен председател е имало и преди. Веднъж най-възрастният депутат беше избран за председател, тогава това бе Вежди Рашидов. В друг случай пък проблемът беше разрешен чрез използването на ротация, която обхващаше позицията на парламентарния председател, председателите на някои комисии в НС и министър-председателя. Т.е. идеята за ротация беше разположена върху цялата властова структура по време на краткото управление на кабинета "Денков - Габриел". Тези варианти за разрешаване на проблема обаче стават все по-малко приложими с увеличаването на противоречията и залагането все повече на политическото говорене като предпочитан стил пред използването на възможностите на институционалния подход.
И тук темата за възстановяване на предишния модел за назначаване на служебно правителство не само не е решение, а е част от проблема. Президентът Радев също внесе жалба след обновяването на състава на Конституционния съд, макар че броени дни преди това по същия въпрос бяха внесени две жалби от народни представители. За да бъде разгледана отново темата от конституционните съдии е необходимо наличието на нови обстоятелства в сравнение с тези, които са били причина Конституционният съд да се занимае с въпроса предишния път. Вероятно юристите в президентството не са открили такива в жалбите на народните представители и са решили да играят на сигурно, внасяйки собствена жалба.
Президентската жалба атакува едновременно новия модел за излъчване на служебно правителство, непрекъсваемостта на функционирането на Народното събрание и възможността лица с двойно гражданство да бъдат избирани за народни представители. Също така президентът твърди, че при сегашния модел служебното правителство не носи отговорност пред никого и никой не носи отговорност за него.
В парламентарната република най-логичното нещо е Народното събрание да функционира без прекъсване. Тази институция е центърът на политическата система при настоящата конституционна уредба. От нейното функциониране зависи работата на всички институции в рамките на изпълнителната власт, както и на т.нар. регулатори. Парламентът също така има ролята да институционализира напреженията и различните нагласи, които съществуват в обществото и да ги регулира чрез законодателство и публични политики.
Ако парламентът работи трудно, както е в момента, това означава, че обществените разломи са сериозни и изискват от народните представители повече политическа подготовка и институционални познания, за да могат да преведат Народното събрание в работно състояние, въпреки разделенията и трудностите. Ако липсва парламент точно по време на кризисни периоди, това нито ще премахне разделенията в обществото, нито ще създаде условия за появата на по-подготвени депутати, нито ще помогне по някакъв начин за осигуряването на политическа стабилност. В парламентарната република стабилността може да дойде единствено от парламента. Съвсем не е случаен фактът, че служебно правителство като българското няма никъде, а в парламентарните държави в Европа съответният редовен кабинет функционира до излъчването на нов, като през това време и парламентът продължава да работи.
Колкото до въпроса за отговорността на служебното правителство, той по принцип е дискусионен, защото в парламентарни условия кабинетът би следвало да е отговорен единствено пред парламента и да е зависим единствено от него. Ако в България уредбата беше като в другите парламентарни държави в Европа, то този принцип щеше да е валиден във всички случаи. У нас обаче ситуацията е по-различна. Предишният модел на служебно управление беше управление без парламент. Т.е. неговата логика беше, че когато парламентаризмът е в криза, се въвежда временно свръхпрезидентско управление с очакването, че след предсрочните избори парламентът отново ще влезе във функциите си и криза повече няма да има.
Настоящият модел на служебно управление запазва парламентаризма, ангажирайки парламентарните групи, президента и служебния премиер да търсят в диалог помежду си изход от политическата криза и да създават условия за стабилизиране на държавата. От гледна точка на отговорността настоящият вид служебна власт е поставена много по-близо до отговорността на едно редовно правителство. Парламентарният контрол е запазен, макар и без възможността за вот на недоверие.
В парламента са представени различни интереси и там волята се базира върху различни обществени тенденции и нагласи. Точно това прави парламентарния контрол най-ефективен (макар и понякога да не изглежда така). При изцяло президентско служебно правителство неговата отговорност и зависимост е обвързана единствено с президента, който обаче е носител само на своята собствена воля. Тогава възниква въпросът за отговорността на президента. По конституция той не носи отговорност, включително и съдебна. При предишните правила той де факто се превръща в глава на изпълнителната власт, натоварен с много власт и едновременно с това освободен от отговорност. Т.е. въпросът за отговорността на служебното правителство сега е много по-малко проблемен, отколкото по времето преди конституционните промени.
Ситуацията в страната предполага очаквания, свързани както с функционирането на парламента, така и с решенията, които Конституционният съд ще трябва да вземе. След обновяването на състава на КС там вече има двама нови съдии, назначени от Радев и един от квотата на съдебната власт. По закон конституционните съдии са независими. Решенията, които вземат почиват единствено върху експертизата и убежденията им. Кой ги е назначил и от чия квота са, е без значение, когато става дума за упражняване на техните правомощия.
Българската конституция е конституция на парламентарна република. Логично е всяка промяна към утвърждаване на парламентарната институция да се разглежда изцяло в духа на основните начала на конституцията. Преди окончателното решение на Конституционния съд обаче нищо не е сигурно. Така че в момента единствено можем да се запасим с търпение и да чакаме да разберем какво точно ще е бъдещето на парламентаризма у нас.
USD
CHF
EUR
GBP
