Ислямът фундаментално несъвместим ли е с демокрацията? Отново и отново събитията ни принуждават да зададем този въпрос. И все пак това е въпрос, който е по-скоро забулен в тъмнина.

Турция, Египет и Тунис са много различни страни, но имат един общ елемент - ислямистки правителства (поне до скоро, в случая на Египет). В различна степен, тези правителства са накърнили демократичността си, като не защитават гражданските и човешките права и използвайки груби действия срещу своите опоненти. Въпреки многократните уверения, ислямистки лидери показват слаб интерес към демокрацията с изключение на спечелването на избори.

Така че тези, които вярват, че премахването на правителството на египетския президент Мохамед Морси е обосновано имат определено основание. Като правило Мюсюлманското братство става все по-авторитарно, организацията пренебрегна и идеалите, и стремежите на революцията на площада Тахрир, която свали бившия президент Хосни Мубарак през 2011 година.

Въпреки това подкрепата, която военният преврат получи от много египетски либерали, е трудно да бъде проумяна. Умните игри на думи не могат да скрият същността на случилото се: правителство, което дойде на власт с честни избори, бе свалено от армията.

Разбира се, някои вярват, че военните интервенции могат да послужат като една полезна корекция. Държавният секретар на САЩ Джон Кери заяви, че египетската армия е "възстановила демокрацията". Бившия американски посланик Джеймс Джефри заимства от опита на Турция, и по-специално на преврата през 1980 г., за да твърди, че военните могат да помогнат за "поддържане на умереността на ислямистки движения".

Идеята за политически безпристрастен арбитър, който може да се намеси, за да се предотврати злоупотреба с власт и да даде нов тласък на демокрацията е привлекателна. Но това се опровергава от собствената история на Турция. Вярно е, че турската армия не се интересува от пряко управление и даване на власт на цивилни правителства след своите преврати. Дори и така, многократните интервенции значително навредиха на развитието на демократична политическа култура.

В крайна сметка, демокрацията разчита на мълчаливо „танто за танто" между спорещите групи, според което всеки е съгласен да защити правата на другия, в замяна на признаване на правото му да управлява, ако спечели изборите.

Конституционни разпоредби не могат да осигурят такъв резултат, тъй като тези на власт имат възможността лесно да ги заменят с други. Вместо това, нормите на правилното политическо поведение трябва да се вградят в уредбата на трайните институции - политическите партии, парламенти и съдилища - за да се предотврати злоупотреба с власт.

Поддържащо тези норми е знанието, че ако те не бъдат спазвани, ще има последици, които са вредни за всички. Ако аз не защитавам вашите права докато съм на власт днес, ще имате малко основания да спазвате моите, когато дойдете на власт утре.

Когато външна сила като военните прекъсва тази игра, или пряко, или защото една от страните може да разчита на нейната намеса, динамиката на политическата промяна в поведението е безвъзвратна. Загубата на приемственост в политическите партии, парламентарни процедури и съдебни процеси насърчава краткосрочни планове и нелиберални практики. Точно това е болестта на младите демокрации.

Това е проблем, който тежи и на турската демокрация, въпреки дългата практика. Когато министър-председателят Реджеп Тайип Ердоган и Партията на развитието дойдоха на власт през 2002 г., не само липсваше демократична култура, но също така имаше основания за страх от реакцията на светската-военна стара гвардия. Правителството реагира в съответствие със страховете си, провеждайки серия от процеси, насочени към висши военни длъжностни лица и други противници. Когато правителството на Ердоган в крайна сметка загуби подкрепата на либералите, които първоначално го поддържаха, то смаза медиите и свободата на словото.

Като се има предвид този фон на репресиите и белязаната демокрация, провала на ислямистите в Египет и Турция ни казва по-малко за съвместимостта на исляма с демокрацията, отколкото може би си мислим. Дали поведението на Морси и Ердоган се дължи на техните религиозни идеологии, или повечето политически лидери, които се стремят да запазят властта, биха действали по сходен начин, ако бяха в тяхната позиция? В Латинска Америка, където ислямът не играе никаква политическа роля, не липсват популистки хардлайнери, които редовно нарушават гражданските свободи и политическите права.

Нищо не толерира злоупотребата с власт от ислямистки лидери. Но точно когато повтарящите се интервенции на турската армия срещу една предполагаема ислямистка заплаха наруши демокрацията, египетските военни свалиха Морси. На организация, която е авторитарна и йерархична не може да се разчита да защитава и насърчава демократичният преход. Случай на военна намеса има, когато страна се намира на ръба на гражданска война, както в Турция през 1980 г. и Египет през юли. Но възстановяването на реда не трябва да бъде обърквано с възстановяване на демокрацията.

Докато битката за демокрация трябва да се печели или губи у дома, аутсайдерите също имат своята роля. Международните участници като правозащитни организации могат успешно да документират и популяризират нарушения на правата и други злоупотреби с властта.

Демократични страни, особено САЩ и членове на Европейския съюз, може да денонсират авторитарните практики с ясен глас. Като се има предвид икономическата глобализация и глобалните комуникации, автократични управници извличат почти толкова сили от международните си позиции, както и от своя контрол върху местните институции.

Онова, което не помага, а всъщност проваля, са твърденията на външни наблюдатели, че политическата криза на обществата в Близкия изток е резултат от разделението между ислямисти и светската сили. Това играе директно в полза на авторитарни управници като Ердоган, който може да контролира възприемането на ислямофобията от чужди сили, за да мобилизира тяхната политическа основа.

Нарушения на човешките права и нарушаване на принципите на правовата държава трябва да бъдат осъждани такива, каквито са, без да бъдат свързвани с култура или религия.