На 21 юли московският вестник "Известия" публикува съобщение за евентуално повторно инсталиране на руски стратегически бомбардировачи в старите им кубински бази.

Последваха информации за връщане на руските подводници в Матансас и за пускане в експлоатация на радара в Лурдес.

Макар по-късно министърът на външните работи на Руската федерация Сергей Лавров да отрече тези твърдения, той беше опроверган от началника на отдел "Международен" на руското министерство на отбраната по време на агресията срещу Югославия през 1999г. и президент на Академията за геополитически проблеми генерал-полковник Леонид Ивашов.

Същият, още през лятото на 2002г. в интервю, взето от автора на тези редове, заяви, че една от основните задачи на руската външна политика е "запазването на нашето геополитическо пространство, тоест онова пространство около Русия, в което страната ни разполага с влияние и което се отнася приятелски към нея".

На всички е известно, че в годините на "Студената" война западната граница на това пространство беше фиксирана именно по кубинското крайбрежие, само на 90 мили от американския щат Флорида.
Сега вече тя минава и по венесуелското крайбрежие, след превъоръжаването на армията на Уго Чавес с руско оръжие и позиционирането в териториалните води на страната на руски военни кораби, начело с ракетния крайцер "Петър Велики" и разполагането на руска авиация - стратегически бомбардировачи и противоподводни самолети по венесуелските летища.

По този повод Сергей Лавров направи ново изявление, в което подчерта че, "ние ще укрепваме всестранните връзки, включително и военните с приятелските държави, независимо дали това се харесва на някого или не".

Предлогът, че са пристигнали за военно учение естествено не се приема от американските военни и политици.

Самият Фидел Кастро в ежедневния си коментар за органа на ЦК на Кубинската комунистическа партия  "Гранма" цитира изказването пред американския Сенат на новия командващ военно-въздушните сили на САЩ генерал Нортън Шварц - "ако Русия направи това, ще премине "червената" линия, което е неприемливо за сигурността на САЩ".

В Москва обаче никак не се притесниха от тази и други заплахи. Напротив, не се поколебаха да защитят руските граждани в Южна Осетия и Абхазия от агресията на грузинската армия.
А Уго Чавес изгони американския посланик от Каракас, мотивирайки се с нуждата от солидарност с приятеля си Ево Моралес - президент на Боливия, който постъпи по същия начин.

Фидел и Раул Кастро нямаше как да направят това, тъй като САЩ и Куба не поддържат дипломатически отношения, още от победата на Кубинската революция.

Нейната специфика се състои в това, че на първия етап е национално-освободителна, а на втория - социалистическа.
Победата и е предопределена от съществуването на СССР, който навремето попречи на опитите на САЩ да я задушат и да възстановят стария режим.

В решаващия момент съветското ръководство застана зад Куба, поставяйки света на ръба на ІІІ световна война, но не позволи североамериканско вмешателство.

Това стана, въпреки че просъветската Народно-социалистическа партия до голяма степен остана встрани от събитията и дори може да се каже, че закъснялото й присъединяване към революционния процес беше компромис от страна на Фидел Кастро и реверанс към КПСС и СССР.

Този реверанс беше нужен, за да се убедят докрай съветските ръководители, че имат в лицето на Куба верен стратегически съюзник.

Американските управляващи кръгове и монополи са обхванати от ужас пред неизбежните промени в Латинска Америка, начало на които положи Кубинската революция.

В условията на тотална финансово-икономическа, технологична, транспортна, политическа и дипломатическа блокада, Фидел Кастро няма друг избор освен да приеме помощта от СССР и неговите съюзници, които му доставят практически безплатно гориво и всичко друго, необходимо за развитието на икономиката и купуват захар и цитруси по преференциални цени.

Неговите връзки със съветското ръководство, от което той става зависим във все по-голяма степен, го принуждават да интерпретира своите идеали за социална справедливост и народовластие в светлината на тогавашната официална идеология на световната социалистическа система.

Въпреки помощта на СССР и СИВ, икономическите проблеми притискат кубинското ръководство. Военните победи в страната и зад граница са съпътствани от икономическа катастрофа.

През 1985г. Фидел Кастро лично поема ръководството на икономиката в ръцете си и обявява курс на "Ректификация" (изправяне на грешките). Тогава обаче се случва фаталното за развитието на страната събитие - в СССР на власт идва Михаил Горбачов. Ректификацията съвпада с перестройката.

През 1989г. външните условия се променят коренно в отрицателна посока. Политическите процеси в Източна Европа лишават Куба от изключително важни политически и икономически партньори.
Те престават да купуват захар, спират почти напълно търговията, прекратяват доставките на нефт, технологии и запасни части за тях.

От този момент нататък кубинците трябва да разчитат преди всичко на самите себе си.

Фидел Кастро първи от комунистическите ръководители констатира, че социалистическият лагер и Варшавският договор вече не съществуват.

Той потвърждава, че в Куба промените ще се ограничат с процеса на ректификация, която е невъзможна без "силна, дисциплинирана и ползваща се с уважение партия".

През октомври 1991г. се провежда ІV конгрес на Кубинската комунистическа партия. Той констатира растящата изолация на страната в света. Иракският режим е неутрализиран. В Албания наследниците на Енвер Ходжа губят властта. В КНДР политическата летаргия на Ким Ир Сен капсулира държавата.

Двамата латиноамерикански съюзници на Фидел Кастро - Мануел Нориега и Даниел Ортега почти едновременно падат от власт (първият попада задълго в американски затвор). И най-важното - в СССР след неуспешния опит за преврат десните стремглаво препускат към властта.

В речта си на конгреса кубинският лидер заявява, че Куба е обкръжена от "океан от капитализъм". Признавайки безспорния факт, че СССР се намира пред неизбежна дезинтеграция, той посочва главното направление на кубинската външна политика - приоритетно развитие на отношенията с бившите съветски републики.

В същото време подчертава, че именно перестройката е причина за разпадането на СССР и унищожаването на социалистическия лагер. Посочва пълното несъответствие между целите, които перестройката си е поставила и резултатите, до които е довела.

На този фон анализира кубинската ректификация, пред която стоят същите задачи, но впоследствие тя се развива в направление, противоположно на перестройката. Заявява, че за Куба няма алтернатива на ректификацията.
Иначе трябва да се падне на колене пред САЩ, които в най-добрия случай ще превърнат страната в ново Пуерто Рико или Маями.
Прави сравнение между брежневската "доктрина на ограничения суверенитет" и "новия световен ред", насаждан от САЩ и подчертава че Куба никога няма да му се подчини....

Следва продължение