На провелия се миналата седмица Европейски съвет се дискутираха различни теми: от миграцията, през възстановяването на икономиките на държавите членки на Европейския съюз (ЕС) от корона кризата, до отношенията с Русия и евентуалните промени в митническия съюз с Турция.

Нито една от тези теми не е въпрос на каприз, а напротив, те касаят политики, които имат структуроопределящ за ЕС характер. Нещо повече, в посочените теми често има сериозни разминавания в интересите на различните държави членки и постигането на съвместни решения не е обезателно лесно. Трябва ли да бъде припомняно, например, как миналата година по това време "пестеливата четворка" (Нидерландия, Швеция, Австрия и Дания) успяха да се наложат върху Германия и Франция спрямо начина, по който да се формира Възстановителния фонд на ЕС (на стойност 750 млрд евро)? Или това как Испания и Италия, за разлика от мнозинството от държавите членки, подкрепят разширяването на обхвата на митническия съюз с Турция? Дори не е нужно да се връщаме назад във времето, за да видим различията между отделните страни: на Европейския съвет миналата седмица предложението на Ангела Меркел и Емануел Макрон за възстановяване на срещите между ЕС и Русия бе отхвърлено от европейските им колеги.

На този фон обаче това, с което се занимават медиите и държавите членки на ЕС след последното заседание на Европейския съвет, са подетите промени от унгарския парламент, които касаят статута на ЛГБТ-общността в страната (според критиците на закона) или представляват урегулиране на учебното съдържание за подрастващи (според защитниците му). Самият закон няма да бъде разглеждан тук, един път, понеже авторът на тези редове не е запознат с него в детайли, и, втори път, понеже това вече е направено в медията от Иван Стамболов - Сула.

Въпросът тук е, че проблемите с Унгария като държава-членка на ЕС са от съвсем друго естество. И тези проблеми не могат да бъдат редуцирани до т.нар. "политика на идентичността" (Identity politics), с каквато обикновено се замерят прогресивните левичари и националистите от двете страни на дебата в Европа (и за каквато обикновено става дума, когато бива замесена ЛГБТ-общността). Свеждането на разговора за бъдещето на ЕС до този за чаршафите е изключителна профанизация и подобен дебат никога няма да роди европейския Кисинджър.

Затова бе и изненадващо избухването на Марк Рюте, в което нидерландският министър-председател подкани Будапеща да преосмисли участието си в ЕС. Подобни изказвания обслужват само и единствено държави, които са заинтересовани от разпадането на ЕС. Брюксел ще спечели, ако Марк Рюте води по-често разговори за икономика с Макрон и Меркел, отколкото ако се въвлича в политически такива с Орбан. Последният пък, като пример в посока на нескопосаната му политика, вместо да се възползва от съществуващите различията между Рюте и Макрон, успя да ги обедини с поведението си (Париж поиска налагане на санкции на Будапеща).

Но когато става дума за Унгария, разглеждана през призмата на статута й на държава членка на ЕС, Брюксел среща затруднения от коренно-различен характер. Няколко примера.

Будапеща бе единствената столица от Европейския съюз, която подкрепи турската операция "Извор на мира" на територията на Северна Сирия през 2019-та година. В този контекст, турският президент Ердоган преди две години благодари за "международната подкрепа", която Будапеща оказала на Анкара. Виктор Орбан бе и единственият действащ министър-председател на държава-членка на ЕС, който посети церемонията по встъпването в длъжност на Реджеп Таийп Ердоган като президент на Турция за втори път през 2018-та година (така както и Румен Радев бе единственият държавен глава от ЕС, който също посети въпросното мероприятие). Впоследствие унгарската енергийна компания MOL закупи и почти 9% дял от тръбата Баку-Тбилиси-Джейхан, притежаван преди това от американската Chevron.

Унгария бе и единствената държава от ЕС, която наложи вето на подготвяната критична резолюция на ЕС спрямо политиката на Китай срещу Хонконг, компрометираща автономния статут на административния район. Унгария отново е единствената държава от ЕС, която одобри ползването на китайската ваксина Sinopharm, влизайки в логиката на китайската "дипломацията на маските", в която става дума повече за пропаганда и по-малко за дипломация. За съжаление, Будапеща се превръща и в хъб на китайското разузнаване на територията на ЕС (това разузнаване е насочено не срещу Унгария, а срещу трети държави от Стария континент). Будапеща ще бъде и единствената европейска столица, която ще финансира и построи на територията си филиал на университета "Фудан" от Шанхай (успоредно на необезпокояваната дейност на Институтите "Конфуций", която далеч не се изчерпва с културен обмен, поради което те биват ограничавани в своята дейност или направо затваряни в някои държави).

По традиция Виктор Обран е критик на санкциите срещу Русия, a енергийните проекти в страната ("Турски поток" и разширяването на АЕЦ "Пакш", което се извършва от "Росатом" чрез кредит на стойност 10 млрд. евро от Москва) допълнително циментират унгарско-руските отношения.

България също има своите специфични неудобства с външната политика на Орбан. Едва ли има смисъл да се напомня за това, че правителството на унгарския министър-председател предостави политическо убежище на Никола Груевски, така че същият да не понесе наказателната отговорност, предвидена за него от съдебната система на Република Северна Македония. А в контекста на разгара на мигрантските потоци от Близкия Изток и Северна Африка към Европа позицията на Виктор Обран, според която идващите хора трябваше да бъдат приемани от и настанявани в програничните държави на ЕС, също бе, меко казано, неуместна за България.

Та, проблемът с външната политика на Виктор Орбан е, че докато той чака пари от Китай, заема такива от Русия и защитава юдео-християнския фундамент на европейската цивилизация пред колегите си в ЕС, но не и на срещите си с турския президент Реджеп Таийп Ердоган (скоро имаше двустранна такава между унгарския премиер и турския президент, изказванията след която като че ли бяха взети от албум за благопожелания на младоженци).

Разбира се, Виктор Орбан е свободен да развива двустранните отношения на Унгария с всяка държава, която той пожелае (жалко, че обикновено това се случва с такива страни, които имат сложни отношения с ЕС и/или НАТО). Но ако това се случва на цената на създаването на механизми за влияние върху Орбан, то тогава се компрометира не само суверенитетът и сигурността на Будапеща, което си е унгарски проблем, но и на военно-политическите съюзи, в които участва Унгария, което се превръща в европейски проблем.

А решенията във външната политика и политиката за сигурност на ЕС се вземат не с обикновено или квалифицирано мнозинство, а с пълно единодушие. Затова, когато Будапеща реши да използва ветото си, е добре да знаем дали това е поради някакви принципни съображения на Унгария, каквито трябва да бъдат уважавани без истерия от другите държави, или е поради зависимост/натиск от трета страна, с която ЕС няма обезателно съвпадение на интересите. Според стратегическите документи на ЕС и НАТО Русия и Китай влизат в тази категория страни.

Иначе Виктор Орбан може да е прав за всичко друго. Включително за критиката си спрямо Брюксел, който продължава да се държи като другарката в класната стая, която индоктринира децата според съдържанието на идеологическия буквар.

Още повече, че Китай е пробил с инвестициите си стратегически сектор не в Унгария, а в Гърция (пристанището за обработване на контейнери в Пирея), Русия строи най-важния си енергиен проект не с Унгария, а с Германия (Северен поток - 2), а турската компания YILport Holding добива управлението на ключови европейски пристанища, имащи отношение към търговията на ЕС с Африка (най-важното от които е това в Таранто, Италия).

Но Орбан продължава да се проваля не в критиката си, а в решенията, които предлага. И ако знаем кои са му враговете, какво да кажем за приятелите на унгарския министър-председател.