Македония е най-ярката нишка в българската следосвобожденска история. В общественото съзнание, историческите факти и историческите процеси, свързани с Македония, отдавна са избледнели, но емоцията, с която мнозинството от българите реагират, е факт и това обстоятелство едва ли някога ще се промени. Всъщност македонската тема съвсем не е разглеждана единствено в рамките на историческата наука. Тя е обект, дори в по-голяма степен, на народно творчество и художествена експлоатация. Литературата и фолклорът в много по-голяма степен могат да формират общественото мнение по един или друг въпрос в сравнение с науката. Науката е източник на знания, докато народното творчество и литературата формират чувства и усещания. И ако знанията могат да бъдат надградени въз основа на развитието на науката, то чувствата и усещанията, веднъж появили се, остават трайни и се предават от поколение на поколение.

Понякога се случва така, че историческата наука попада под определени влияния, в резултат на което се появяват легенди и митове, конкуриращи науката и фактологията. Това може да се случи от само себе си, но може и да е умело направлявано за постигане на определени цели, свързани и някакви моментни интереси. Интересите могат да са моментни и да си останат такива, обаче формираните нагласи и представи винаги са далеч по-трайни. На тях посредством рационален подход няма как да се въздейства.

С тази действителност се сблъска съвместната българо-македонска комисия по историческите и образователните въпроси веднага щом беше конституирана и започна работа, съобразно сключения през 2017 г. договор между България и Република Северна Македония. Първоначално беше постигнат известен пробив по отношение на цар Самуил. Северномакедонската част от комисията беше възприела историческата истина и работата на учените продължи нататък. Продължението обаче се оказа само привидно. Скоро след пробива историците от съседната страна решиха да върнат нещата в първоначалното им състояние. В този момент на практика стана ясно, че големите очаквания, с които въпросната комисия беше натоварена, няма да се оправдаят. Не могат да се оправдаят, защото не намират подкрепа нито в северномакедонското общество, нито в северномакедонския политически елит.

Формираното чрез митове, легенди и умело направляван фолклор около и след Втората световна война, съзнание на населението в днешната Северна Македония, няма как изведнъж да приеме историческата истина и да преосмисли своето минало съобразно нея. Това би представлявало много дълъг процес, който не може да бъде управляван просто от една отделна комисия, пък макар и състояща се от компетентни учени от двете страни на границата.

На практика се случи така, че от 2017 г. комисията беше натоварена изцяло с междудържавните отношения между България и Северна Македония, както и с цялата отговорност, която произтича от това. По този начин неминуемо се стигна до блокиране на процеса по разведряване на двустранните отношения. Нещо повече, в някои аспекти се получи задълбочаване, което несъмнено щеше да бъде избегнато, ако още след подписването на договора беше възприет един по-комплексен подход. Така например, изясняването на историческата истина съвсем нормално трябва да бъде обект на академична работа от професионални историци, но промяната на съдържанието на северномакедонските учебници по история е тема, с която би следвало да се занимават образователните министерства на двете страни. Как и в какви срокове да се случи промяната? Това вече не е академична тема, а въпрос на добре обмислен методически подход, разработен от експерти, с каквито образователните ведомства в България и Северна Македония несъмнено разполагат. Ако подходът беше по-комплексен, то това със сигурност щеше да ограничи възможностите на северномакедонските управляващи да обясняват пред съюзниците ни в ЕС, че едва ли не България ги спира без обективни аргументи и да се опитват чрез лобистки похвати да разчистят пътя си към еврочленството. Всъщност самото прибягване до употребата на лобизъм показва, че на двустранните отношения им липсват добре изградени институционални механизми, съобразно които те да се развиват, а това само по себе си щеше да отвори вратата на Северна Македония за преговори с ЕС. Натоварването на комисията с очакването да разреши всички проблеми остави усещането за абдикиране или поне за пасивност от страна на най-важните правителствени институции на двете страни. Отношенията между две държави по дефиниция са политически, политически е и процесът във всичките му фази по присъединяване на една държава към ЕС. Просто не беше възможно съдържателната част от целия процес да бъде изнесена от една комисия, а за публичните институции и техните ръководители да остане единствено формалната страна и преповтарянето на популярни твърдения пред широката публика.

Липсата на ясно изразен политически ангажимент в двустранните отношения отвори определени пространства, в които, вместо обществения интерес, навлязоха тяснопартийни интереси, които по никакъв начин не бяха от полза в търсенето на решение. Такива интереси имаше и в двете държави, но определено в Северна Македония те бяха далеч по-ярко изразени. Най-вече това се виждаше в поведението на опозицията. Хората на Християн Мицковски от ВМРО-ДПМНЕ практически сложиха знак за равенство между историческата истина и предателството (от тяхна гледна точка). Всяка една българска идентичност в исторически (цар Самуил, Гоце Делчев) или лингвистичен контекст, те интерпретираха и продължават да интерпретират като отстъпление от интересите на тяхната страна и като опит да им бъде наложена някаква чужда историческа рамка. Опозицията се възползва от нагласите и представите, заложени в обществото, за да стабилизира вътрешнополитическите си позиции. В България пък се получи ответна реакция, но тя не беше достатъчна да осигури парламентарно представителство на ВМРО в 45-то, 46-то и 47-то народно събрание. Това беше формацията, която най-много у нас се опитваше да артикулира македонската тема. Въпреки това се приема, че в нашето общество има пълен консенсус, че преговорите на Северна Македония с ЕС трябва да започнат едва след приемането на действителните исторически обстоятелства.

Социалдемократите на Зоран Заев пък сякаш нямаха достатъчно сили (и желание) да се противопоставят на ВМРО-ДПМНЕ и дори в някои предизборни ситуации използваха техния подход. В действителност се стигна дотам, че през съвместната комисия двете страни си говореха единствено за миналото, превръщайки настоящето и бъдещето изцяло в негов заложник. Оказа се, че за северномакедонската опозиция настоящето фактически е миналото, защото само интерпретациите върху него могат да й осигурят достатъчно парламентарно представителство и евентуално участие в управлението. Очевидно е, че е необходим нов подход, за да стане възможно Северна Македония да започне преговори с ЕС. Освен че това е държавният интерес на нашата съседна страна, то е напълно в унисон и с националния интерес на България. Страната ни вече показа на съседите, че държи на историческата истина, оттук нататък обаче позицията ни трябва да бъде надградена, именно за да изпълни в цялост обема на националния ни интерес. Новият премиер Кирил Петков вече изрази намерения в тази посока. Какво и как точно възнамерява да направи той, предстои да разберем, но сферите, в които може да се развива сътрудничество, успоредно с работата на съвместната комисия, освен инфраструктурата, са отбраната и културата.

Ние сме две съседни страни членки на НАТО. Това само по себе си означава, че полето за сътрудничество в сферата на отбраната е осигурено и усвояването му може да започне. А и характерът на Балканския регион е такъв, че регионалната сигурност изисква непрекъснати усилия. В началото пък стана дума, че македонският въпрос е не само исторически, той съществува интензивно в литературата и фолклора. Това е достатъчен повод в двете страни да се опознае съвременната литература и изкуството на съседа - съвременни автори, театър, преобладаващи предпочитания сред хората в двете страни към чуждестранна литература и т.н. Подобно взаимно проникване несъмнено ще ограничи и възможностите за използване на литературата и изкуството за пропагандни цели. Нещо което знаем, че го е имало в миналото, но сме го виждали и в настоящето. Новият подход също така трябва да бъде правилно структуриран. Съвместната комисия трябва да бъде освободена от нехарактерния за нея товар. Това е академичен форум и следва да се запази като такъв. Важното тук е най-вече Северномакедонската страна да се ангажира с това разбиране. Следващата стъпка е компетентните публични институции да поемат своите отговорности и да работят в активно сътрудничество. Привличането на частния сектор от сферата на икономиката и културата също е необходимо. То е поредната стъпка, без която новият подход би бил невъзможен.

Вместо заключение трябва да се отбележи и въпросът за евентуалното включване на българите в конституцията на Северна Македония като държавотворен народ. Това е доста деликатен въпрос и Българската държава трябва да има позицията на хората в Северна Македония, самоопределящи се като българи. При всички случаи обаче следва да е ясно, че ако това стане, то ще има определяща роля в отношенията между двете страни занапред. И отсега е трудно да се предположи каква точно ще бъде тя. Много е възможно да е с непостоянен характер и положителните или отрицателните й прояви да зависят от ситуациите, в които двустранните отношения ще попадат в предстоящите години след като Северна Македония започне преговори с ЕС (ако това се случи) и след това, вече като евентуален пълноправен член на европейското семейство.

РСМ не печели от припряността си по пътя към Европейския съюз

РСМ не печели от припряността си по пътя към Европейския съюз

За каква преориентация на Скопие продължаваме да си говорим в момента? Нека не бъдем наивни. Мястото на Северна Македония в геополитически план за следващите поне 50 години е ясно