Напоследък ставаме свидетели на зачестяващи напомняния, че Република България трябвало да си "уреди" отношенията с Република Северна Македония в много кратък срок. Някои от даващите препоръки говорят дори за Коледа, като приемлива дата за приключване на споровете между София и Скопие.

Като четем тези призиви, оставаме с впечатление, че става дума за нещо, от което зависи най-малко разрешаването на проблема с глобалното затопляне. Всъщност, става дума за приключването на процеса на разширяване на Европейския съюз в югоизточната част на континента - нещо, което безспорно е важно, но в никакъв случай не е толкова спешно. Бързането за даване на старт на преговорите е излишно, по простата причина, че дори и да бяха започнали миналия месец, преговорите за присъединяването на Република Северна Македония ще продължат толкова много години, че сегашното забавяне ще се отрази пренебрежимо малко на датата на приключване на процеса на приемането на нашите братя от Вардарско.

Срещу такива съображения обикновено се отправят две възражения, които се свеждат до една теза. По-емоционалните опоненти на забавянето на началото на преговорите отправят гневни обвинения, че някой иска да хвърли гражданите на Северна Македония в обятията на Московията или пък в ръцете на китайците. По-спокойно възразяващите с извинително изражение на лицето казват, че не трябва да лишаваме македонците от надежда и че тази надежда би могла да им се даде с евентуалното начало на преговорите за присъединяване.

Всъщност и двете тези са идентични, но изказани по различен начин. В крайна сметка се пледира, че има опасност от геополитическо преориентиране на Република Северна Македония, ако последната не бъде пусната на време в чакалнята на ЕС, където глава по глава се водят преговорите за присъединяване.

Обикновено, когато спорът се води между българи, към горния аргумент се добавя и тезата, че България не е давала съгласието си за начало на преговорите със Северна Македония, защото е била управлявана от едни хора, които са представлявали коалиция на простаци и националисти. (Цитира се висшият авторитет на въпросната коалиция: "И аз съм прост и вие сте прости - и ето че се разбираме").

Така описаната постановка на въпроса сигурно не е лишена от сериозна доза истина в някои свои части. Не е лъжа и това, че българските правителства, не блестят с адекватна политика към Скопие от момента на признаването на новата македонска държава, (Република Македония - тогава вече извън състава на социалистическа Югославия, но на бърза ръка кръстена "Бивша югославска република Македония"), насам. Не е лъжа и това, че емоциите на нашите братя от двете страни на Вардара също са променливи и с "голяма амплитуда".

Само че се изпуска един базисен въпрос. И той е: "За каква промяна в геополитическата ориентация на Северна Македония можем да говорим, след като същата е член на НАТО?".

И тук можем да добавим: "И какви са тези анализатори и коментатори, които смятат, че една държавна структура с има - няма 30-годишна история ще напусне Североатлантическия пакт, просто защото преговори, които ще траят не по-малко от десет години, се забавят с месеци?".

Когато с евентуалното отмятане на Северна Македония от евро-атлантизма ни плашат разни наши доморасли анализатори, изработили безброй човекочасове по квартални кръчми, кафенета, а от известно време и във Фейсбук, ние знаем за какво става дума. Когато обаче такива притеснения започнат да идват от водещите демокрации в света, веднага се вижда, че нещо не е на ред в цялата история.

Тези, които имат сериозно отношение към тази дискусия, макар и в минимална степен, знаят, че България изобщо не е против приемането на Северна Македония в ЕС. Нещо повече, България положи много сериозни усилия, за да стане разширяването на ЕС на Западните Балкани тема за сериозна дискусия. Ако не беше българската настойчивост, едва ли в момента щеше да се води дискусията за датата на началото на прегорите с Република Северна Македония. Просто нямаше да съществува такава тема.

Последното много добре се разбира примерно в Албания, където и обикновените хора и политическият елит, осъзнават и оценяват ролята на България за приближаването на Западните Балкани към членството в Европейския съюз. Там много добре разбират българската позиция и са безкрайно благодарни на съдбата, че макар и доста недодялана, българската позиция е сама по себе си принципна. Иначе казано - албанците разбират, че България не толерира безусловно Северна Македония по роднинска линия (в България живеят "само" три милиона души с потекло от Македония), а се отнася обективно към новите кандидати за членство в Европейския съюз.

Впрочем, ако предишната власт в България е била несимпатична на много хора, поради редица свои непоправими дефекти, може би сега е моментът всички лобисти на членството на Република Северна Македония да изчакат малко, за да видят какъв ще са "форматът" и "профилът" на новото парламентарно мнозинство в България и как ще се конструира изпълнителната власт. Само че - такова нещо едва ли ще стане - натискът даже се засилва и причината за това е, че всички знаят, че властите в Скопие имат твърде много трески за дялане. Ако в Република Северна Македония се запази сегашната риторика спрямо (всъщност - срещу) България и ако продължат да избуяват всевъзможни практики, показващи единствено ненавист към България и българите, новото българско правителство, едва ли ще направи нещо по-различно от старото.

Всъщност, македонците знаят, че в тази война на нерви те са в по-благоприятно положение, защото образът на Северна Македония като мъничка страна, малтретирана от някакви много по-едри балкански простаци, успешно се предлага по медийните сергии и се харчи добре. Пак за тях работи самото време - никой (или почти никой) в България не иска да проваля членството на Северна Македония в ЕС. Настроенията в България са в посока на съвсем легитимното искане, така щото и политическите елити и по-широките маси в Скопие да възприемат едно по-дружелюбно отношение към България.

Част от политическите елити в Северна Македония показаха, че са способни на определени жестове - старата българо-македонска поговорка казва: "Зор що не прави". Други части на северомакедонските политически елити показаха, че нищо ново не са научили, а още по-малко са забравили нещо старо. Новото при тях е единствено прозрението, че тезата за Цар Самуил като първи македонски цар трябва да се изостави и решително да се прегърне идеята, че днешна Северна Македония идва направо от Филип Втори, съпругата му Олимпиада и сина им, познат ни като Александър Велики. С други думи - новото е в това, че македонизмът, налаган от Темпо, Ранкович, Колишевски, Апостолски и други дейци на Титовия югославски комунизъм се прибира в килера и на масата се слага нещо по-лъскаво - "антиквичкият македонизъм".

Тук впрочем е време веднага да спрем с прегледа на дискусията за генезиса на македонския етнос, македонската нация и македонската държава. Македонската държава е призната от България отдавна. Нещо повече, лошата България призна Македония, днес Република Северна Македония първа. Този факт се подминава и заобикаля от всичките днешни лобисти на македонското членство в ЕС. Изобщо дума не се обелва и за факта, че причината тогавашна Елцинова Русия да призане Македония беше пак в София.

Всичко това е многозначително, но ние няма да се занимаваме с тези въпроси, защото с изкючение на отдавна разрешения положително въпрос за признаването на македонската държава, всичко останало е тема за дискусия между сериозните учени. (Разбира се, никой не отрича правото и на кръчмарските ерудити и особено на фейсбук енциклопедистите, да водят многочасови дебати и да генерират гигабайти от писания по въпроса). Главният въпрос е: "Има ли Република Северна Македония макар и минимална степен на готовност за членство в Европейския съюз?".

Честният отговор е, че щом нещата са дошли почти до отправяне на покана за преговори за членство, сигурно е има регистриран прогрес. Само че, познавайки нашия български собствен опит в присъединяването, без всякаква ирония и злоба, можем да кажем на нашите братя и приятели от двете страни на Вардара, че бързането няма да им донесе никакво щастие.

Всъщност, икономическите показатели на Северна Македония са такива, че ако утре я приемат в ЕС, ние ще можем вече гордо да оповестим, че България не е най-бедната държава в "клуба на богатите". Северна Македония така е отговорила на Копенхагенските, Маастрихтските и прочее критерии, че най-добре е изобщо да не питаме за това, защото вече с основание ще ни обвинят, че искаме да провалим македонското членство в ЕС.

Тъжен факт е, че хората, живеещи на територията на Република Северан Македония, имат толкова малко години живот и работа в някакви колко - годе демократични условия, че всички останали страни от Централна и Източна Европа могат да се смятат за "ветерани на демокрация" в сравнение с македонците. Всъщност, ако не се броят няколкото месеца на съмнителна свобода през 1908 - 1909 година, по време на Младотурския "Хюриет", жителите на Вардарска Македония са живели в поне формално демократични условия, горе-долу 30 години. Можем да спорим дали времето за отглеждане на английска ливада и за създаване на демократична политическа култура съвпадат. Англичаните говорят за поне 200 години за подстригване, поливане и други процедури на една истинска ливада, но в случая с Македония не могат да се съберат нито 100, нито дори 50 години. Предците на хората в днешна Северна Македония са живели единствено в условията на отоманско владичество (ако искате - може и робство, ние си знаем за какво става дума), на сръбско - югославски кралски терористичен режим (толкова брутален, че историците деликатно го заобикалят) и на титовски комунизъм.

Във всички тези управления има всичко друго, но не и демокрация, демократични процедури, демократични институции и прочее. Македонците наистина трябва да се надбягват с времето, но от една страна не личи да имат такова желание, а от друга страна - нищо чудно подобна надпревара изобщо да не е възможна. В своята еуфория, че Европа ги иска, но лошите българи не ги пускат там, македонските политици изобщо не си дават сметка какви проблеми ще си навлекат, ако не влязат в ЕС поне малко от малко подготвени. В момента Северна Македония е толкова далече от европейските представи за работеща, а не фасадна, нелиберална и прочее пишман демокрации, че само крайно заслепени хора могат да твърдят обратното.

В "Стара Европа" вероятно им е втръснало от горчивия им опит с Унгария и Полша, а в определена степен и с всички останали страни - нови членки от "Нова Европа", че едва ли настояват веднага да се обзаведат с нови генератори на "нелиберални" демократични мутации. Но по причини, които само те си знаят, и мастити европейски политици не пропускат да изразят досадата си, че България не кандисва на техните подканяния. Едно от последните внушения беше направено от министър-председателя на Нидерландия, за когото определението "изключително школуван политик" е най-малкото, което може да се каже. От него научихме, че българската позиция го дразнела.

Тук можем да отговорим, че и нас ни дразни резулатът от референдума за Европейска конституция в Нидерландия, който сложи първия пирон в ковчега й. (Вторият дойде направо от Франция). Сигурни сме, че самият министър-председател на Нидерландия не си спомня с умиление за този епизод, но това не отменя резултата от референдума. По-късно, след започването на войната в Украйна, нидерландците гласуваха на още един референдум - този път за споразумението за асоцииране с Украйна. И на този референдум нидерландците гласуваха тотално против, защото някой беше подвел публиката, че въпросът е дали да се приеме Украйна направо за член на ЕС, а не става дума просто за една всеобхватно търговско споразумение, но резултатът беше факт. Добре че резултатът от референдума не беше задължителен.

Виждаме, че навсякъде из Европа има страни, където членството на една или друга страна в ЕС не се приема радушно. За разлика от непредизвиканата враждебност на нидерландците към украинците, за нашите неразбирателства с Република Северна Македония поне има някакви реални и сериозни исторически причини.

Но по-горе вече беше обещано, че няма да се занимаваме с история. Много по-добре е да се погледне към настоящето, за да се види, че в Скопие наистина трябва да преразгледат отношението си към България. Европейският съюз произлиза от Европейската икономическа общност. Той е преди всичко общо икономическо пространство, най-големият пазар в света, свобода на движение на хора, стоки, капитали и дори идеи. Европейският съюз предполага свързаност. Е добре, бихме искали да научим, какво мислят в Скопие за свързаността с България?

Отговорът е, че десетилетия наред в Скопие успешно провалят всякакви възможности за изграждане на една проста железопътна връзка между двете столици - между София и Скопие. И това не е защото в Скопие не са еколози и държат да си ходим на гости с автомобили. Това е последователна политика, която никой в Република Македония, в Бивша югославска република Македония, в Република Северна Македония не наруши. Връзка няма и точка. Свързаност ли? За какво ни е?

Изобщо не е необходимо да се повдигат такива "еретични" идеи като въпросът за прословутия Коридор № 8 от Черно море до Адриатика. Дори двете столици на двете братски държави не са свързани. Някъде около 2000-та година, тогавашният министър-председател на България - Иван Костов, подоробно обясни по време на един изкючително широко посетен семинар на тогавашното парламентарно мнозинство в България (присъстваха поне 400 души), че скопските власти са невероятно изобретателни, когато трябва хем да похарчат някакви европейски пари за въпросната "свързаност", хем да няма и помен от връзка. Тогава той даде примери с изграждани "точкови" обекти за много пари. Ставаше дума най-общо казано за мостове и тунели, съществуващи сами за себе си, или железопътни участаци със същата участ. Европейските пари бяха похарчени, а свързаност няма и до днес.

Хайде сега, да оставим всякакви исторически реминисценции и да си зададем въпроса: "Защо в Скопие не искат да имат железопътна връзка със София?". На какви топли чувства се дължи това отношение, което не се променя, който и да дойде на власт в Македония - Бивша югославска или Северна?

Елитите в Скопие би трябвало да разберат, че членството в Европейския съюз е нещо изключително важно, за което ще трябва да направят и доста жертви. За жертвите могат да се поучат и от нашия опит. Но освен това те ще трябва да се поучат и от опита на Румъния и Унгария. Споровете между двете държави за унгарското малцинство в Трансилвания започват още с Трианонския договор (унгарската версия на нашия договор от Ньойи сюр Сен, само че много по-страшна), продължават през Втората световна война, даже и когато двете държави са съюзници под егидата на Третия Райх и не спират, дори и когато унгарци и румънци са прибрани "на топло" в СИВ и във Варшавския договор.

Но когато дойде мигът за членство в ЕС, двете държави не се поколебаха да подпишат, а и да спазват такъв договор за приятелство, който да убеди цялата "Стара Европа", че с драмата на етническия спор в Трансилвания е приключено. Това е моделът, от който трябва да се поучат в Скопие. Всичко друго е от лукаваго.

Всъщност, ако трябва да сме съвсем откровени, от натиска да "си вземем обратно ветото" има и определена полза. Нашите български политици трябва наистина да разберат, че това положение нито може да продължи вечно, нито пък отговаря на същността на позицията на Република България. Ние нямаме силите и не можем сами да се борим с рецидивите на всичикет анти-български практики в Северна Македония. Време е да прехвърлим грижата за спазването на човешките права в Македония на по-могъщи плещи и това са рамената на Европейския съюз.

България трябва да поиска (и със сигурност ще бъде широко подкрепена, осоено в "Стара Европа") възможно най-детайлен и строг мониторинг за спазването на човешките права в Македония. Резултатите от този мониторинг ще бъдат лакмусовата хартия за това дали в Скопие са станали готови да влязат не само в "Клуба на богатите", но и в "Клуба на най-стриктно спазващите човешките права". Правата на българите в Северна Македония се погазват съвършено безскрупулно. Погазват се и правата на албанци, турци и цигани (роми и гюпти).

Време е всичко това да се сложи на масата и да се каже, че няма да спорим за история и етносоциология, а за реалностите на днешния ден. Има ли честно отношение към хората с българско самосъзнание в Северна Македония (а и не само към тях) - няма причина страната със столица Скопие да влезе в Европейския съюз. Продължава ли гаврата с хора с българско съзнание, просто ще се наложи учениците от Вардарско да се явят на поправителен. Само че тогава те няма да могат да се извиняват с "българската злонамереност", защото мониторингът ще е европейски и те ще спорят не с властите в София, а с хората "по-големите капии" в Брюксел. А там не обичат да ги правят на будали.

В заключение да се върнем още за миг на въпроса за възможната геополитичска преориентация на Република Северна Македония. Късата памет е характерна за много хора, но не бива да ни ръководи, когато взимаме стратегически решения. Когато новата, почти съвсем независима македонска държава се измъкна от опеката на разпадаща се Югославия, нейната съдба беше предопределена от едни около 600 американски военнослужещи, които може би още пребивават там. Но на времето това беше ходът, с който тогавашният президент на днешна Северна Македония - г-н Киро Глигоров, рязко пресече всякакви реваншистки амбиции и сред сръбското държавно раководство, и сред командния състав на югославскана армия - ЮНА.

Тогава за каква преориентация на Скопие продължаваме да си говорим в момента? Нека не бъдем наивни. Мястото на Северна Македония в геополитически план за следващите поне 50 години е ясно. Въпросът е колко ще трае процедурата по приемането на РСМ в ЕС? Ако властите в Скопие продължават да хитруват и да се правят на жертви, те рискуват да попаднат в собствения си капан, без българските политичари да имат какъвто и да е принос за това. Затова, нека приемат от нас един съвсем добронамерен съвет - каквото сам си направиш, друг не може да ти го направи. Играйте по правилата, наши македонски приятели и роднини, и работите Ви ще се нареждат много по-лесно. Поне имате пред очите си примера на всички държави, приети в периода 2004 - 2007 година.