2022 г. приключва с фиаско за българската служебна власт. Страната ни остава извън Шенген, но както се казва нова година - нов късмет. През 2023 г. може и да стане. Може и да стане, стига националните ни елити ясно да оформят подхода, който ще следват оттук нататък по тази тема и този подход да се превърне в константа, т.е. да бъде използван и прилаган от всички значими политически формации и от всички публични институции с отношение към темата.

Предвид насипното състояние, в което се намира българската политическа среда на този етап, е трудно да се прогнозира дали ще се стигне до такъв подход. За момента, едва няколко дни след блокирането от Нидерландия и Австрия, реакциите в българското политическо пространство все още са емоционални и не почиват на логика. Първата стъпка към появата на системен и конструктивен подход е да се случи преход от емоции към логика. Не е ясно колко време ще отнеме това и също така не е ясно кои политически формации и/или институции биха могли да лидират един такъв процес.

Прогностичното затруднение произтича и от обстоятелството, че много страсти и хормони се разбушуваха у нас, още след като стана ясно, че ще има нидерландско противопоставяне. При това тези страсти и хормони излязоха извън националната рамка и се трансформираха в реторика, свързана с ответни мерки, възпиране на младите българи да следват в нидерландски университети и бойкот на австрийски и нидерландски компании и стоки. Последното прозвуча доста забавно, особено след като самият президент Румен Радев отбеляза, че Нидерландия е сред най-големите чуждестранни инвеститори у нас. Странният начин, по който изглеждаха страстните и хормонални реакции, идва и от това, че през годините досега Нидерландия по принцип не е давала ясен сигнал, че би се отказала от блокажа. Трудно е да си представим как точно сега правителството на Ниската земя би променило нагласите си и то без да обясни на ясен и разбираем език една подобна промяна на нидерландските граждани, на българските граждани, както и на всички заинтересовани национални и наднационални институции в ЕС.

Начините на общуване между страните в ЕС сякаш са останали непознати за служебното правителство, умението за разпознаване на знаци, сигнали и намеци - също. Може би това би обяснило и противоречията в първоначалното говорене по темата от страна на служебната власт и президента. В него става дума хем за ответни мерки, хем за задълбочаване на усилията с цел влизането в Шенген да бъде постигнато през следващата година.

Служебният премиер Гълъб Донев беше призован в Народното събрание, за да даде информация пред депутатите относно фиаското и оставането извън Шенген. Първоначално той обяви това като PR ход на определени парламентарни групи, но след като застана на парламентарната трибуна изрече интересни думи. Служебният премиер отбеляза, че съюзниците ни в ЕС внимателно следят политическата комуникация вътре в страната, както и че са необходими средства за укрепване на граничните съоръжения и оборудване на служителите на гранична полиция. Това са две много съществени обстоятелства. Щом вътрешнополитическото говорене е важно, явно на Шенген не може да се гледа само като на формалност, свързана с технически стандарти, стени и огради. Комуникацията между политическите субекти и публичните институции има значение най-вече от гледна точка на доверието, което съществува в рамките на вътрешната политика и респективно, способността на страната ни да генерира такова сред останалите страни в ЕС.

А що се отнася до необходимостта от укрепване и оборудване във връзка с охраната на границата, то съвършено ясно е, че на това следва да се гледа като на процес, който непрекъснато трябва да се развива и усъвършенства, а не просто като едно моментно постигане и изпълнение на т.нар. технически критерии. И тези обстоятелства, назовани от Гълъб Донев в парламента, са не само много съществени, но и съвсем логични. Охраната и сигурността по границата се гарантират чрез функциониращи институции и качествени механизми за вземане на решения. Това е основата и ако тя липсва никакви технически средства и гранични съоръжения не могат да свършат полезна работа. Ето точно тук е връзката между върховенството на закона и приемането в Шенген.

По същество задълбочаването на европейската интеграция води към стабилизиране на националните институции и въобще към усъвършенстване на административния капацитет на съответната страна. Това е идеята на всички механизми за сътрудничество и наблюдение, също и на възможността, при необходимост, да се поиска съдействие и подкрепа от институциите на ЕС или да се потърси двустранно сътрудничество в рамките на Съюза. Именно към такова сътрудничество би следвало да се ориентира, в тази ситуация, България с Нидерландия и Австрия, ако иска да продължи да търси варианти за приемане в Шенген. Всичко останало - ответни мерки (каквито и да са те), възпирания, бойкоти и други подобни - би било контрапродуктивно. А и както Гълъб Донев казва - партньорите следят внимателно всичко, което се говори в рамките на българската вътрешна политика.

Един съществен недостатък относно българската позиция за влизане в Шенген е това, че тя като цяло почти никога не е била последователна. По време на правителствата, доминирани от ГЕРБ, пътят ни към Шенген нямаше системен характер. Той понякога се влияеше от ситуативни фактори, които излизаха напред за сметка на принципността и последователността. Такива моменти са се появявали както в говоренето на бившия министър-председател Бойко Борисов, така и в думите на представители на негови по-малки коалиционни партньори, чиито ресори бяха в сферата на сигурността и отбраната. Националният интерес и националното достойнство изискват позицията да бъде изчиствана от недостатъци, а не един вид недостатъци да бъде заменян с друг, нито пък недостатъците просто да бъдат прехвърляни от едно място на друго (примерно от вътрешната във външната политика).

Как се изгражда позиция без недостатъци? Дали да не поискаме от Хърватия да ни помогне в търсенето на отговора на този въпрос?! Страната е част от Балканския регион, клишето за "малката държава" е валидно много повече за нея, отколкото за България. Хърватското население е около 4 млн. души, територията е около 56 500 кв. километра. Демографията, точно както и при нас, е с отрицателен тренд. Кандидатурата на Хърватия за членство в ЕС идва четири години след българската, а влизането в Съюза се осъществява едва в средата на 2013 г. За сравнение - България е пълноправен член на ЕС от началото на 2007 г. От началото на 2023 г. обаче хърватите влизат в Шенген и Еврозоната, България ще постигне това, в най-добрия случай, едва година по-късно. Очевидно интегративният потенциал на Хърватия е доста по-добре развит и по-сериозен. В този смисъл, ако чуждият опит бъде изучен задълбочено, това определено би било от полза за страната ни и напълно би кореспондирало с националния интерес.

В момента България продължава да се намира в предизборна ситуация и това няма да се промени, дори и ако проектокабинентът на проф. Николай Габровски, по някакъв начин, успее да си осигури необходимата парламентарна подкрепа. Въпреки турбулентния период, през който минава страната ни във вътрешната политика, в никакъв случай Шенген не бива да се превръща в предизборна тема. Това би бил един истински сериозен тест за зрелост на българската политическа класа. Формирането и прилагането на системен и конструктивен подход напълно изключва подобен вид употреба на темата. Прехвърлянето на топката на отговорността за фиаското между основните парламентарни формации може да бъде разбрано и прието единствено що се отнася до първите дни след отказа, когато все още емоциите имат връх над логиката и институционалното мислене. Оттук нататък е време само и единствено за разум и институционално взаимодействие с институциите на ЕС, институциите на останалите страни-членки, както и с медиите, били те български или чуждестранни.