Завземането на Кабул от талибаните поражда голяма загриженост относно прилагането на ислямското законодателство. Светът се опасява, че тази страна отново ще се превърне в епицентър на международния джихадизъм. Ще може ли с реформа на исляма да бъде победен ислямисткият тоталитаризъм, пита френското списание Atlantico.

Докато медиите коментират превземането на афганистанската столица Кабул от талибаните, чиято политическа програма се свежда до ултрарадикално прилагане на шериата, ислямското право и когато светът се опасява, че тази страна отново ще стане епицентър на международен джихадизъм, Александър дел Вале разговаря с писателя, философ и ислямолог Разика Аднани, която от години предлага реформа на исляма, единственото решение за победа над ислямисткия тоталитаризъм, който възпламенява не само Афганистан, но почти всички мюсюлмани общества. Нейният дискурс за истината и разума припомня, че мюсюлманите са първите жертви на ислямизма и че обвинението в ислямофобия към тези, които критикуват шериата, исляма или ислямизма, е интелектуална измама и предателство спрямо мюсюлманите, които искат да се отърват от ислямистката теокрация .

Александър дел Вале: Новината за победата на талибаните в Афганистан ни напомня, че тази част на света по време на Студената война беше един от центровете на избухването на международния джихадизъм, който днес порази всички континенти. Какво място и каква роля отделяте на геополитическите измерения и следователно на афганистанския театър във възхода на тоталитарния ислямизъм на световно ниво и следователно в провала на реформаторския ислям, който застъпвате?

Разика Аднани: Със сигурност има политически и геополитически причини за провала на реформаторския ислям и експанзията на ислямизма, разбира се, като намесата на САЩ в Афганистан в подкрепа на фундаменталистите във войната им срещу СССР (1979-1989 г.), последвано от възхода на талибаните през 90-те години или дори намесата на коалицията, ръководена от САЩ в Ирак през 2003 г. Тези операции подсилват религиозния дискурс, подхранват фундаментализма и възраждат идеята за свещена война в мюсюлманският свят, като по този начин забавят процеса на модернизация и отблъскват и провалят политическите и социални реформи. През 1987 г. беше убита Миена Кешвар Камал, афганистанска феминистка и поетеса. Тя допринесе за промяна на положението на афганистанските жени. Днес сме свидетели на завръщането на талибаните на власт в Афганистан. Изоставена от международната общност, страната ще се върне години назад или дори векове, което ще бъде драматично за афганистанците, но и за целия мюсюлмански свят. Проблемът на мюсюлманския свят обаче се дължи на факта, че той носи в себе си причините, които му пречат да излезе от своя архаизъм и да се развие. Популярните бунтове в мюсюлманския свят, в арабския свят и в Северна Африка водят до триумфа на фундаменталистите и ислямистите. Причината е, че училището и медиите са оставени на фундаменталисти, които имат същата позиция за мисленето и разума, същата почит към украсеното минало. Разбира се, има някои много интересни инициативи, особено на индивидуално ниво, но тежестта на фундаменталистите и консерваторите остава много важна. Те принуждават тези общества да се връщат назад с всяка предприета стъпка.

АДВ: С победата на талибаните след изтеглянето на САЩ от Афганистан медиите изтъкват, че шериатът отново ще стане източник на власт, като жените са най-застрашени от тези изостанали закони. Как мислите, че те могат да избегнат тези правила, представени като свещени и божествени?

РА: Съвсем на място употребихте термина "представен": представянето не отразява точно реалността на нещата и не казва непременно истината за тях. Относно шериатското право, което мюсюлманите практикуват, с други думи това, което съществува в техните юридически книги, това не е шериатски закон, който е записан в текстовете на Корана. Мюсюлманите не са взели и пренесли законите на Корана, такива, каквито са, в техните книги. Напротив, те извършиха работа по тълкуване и извличане на правни закони от текстове на Корана - дело, което е добре известно в историята на исляма. Следователно, ако признаем, че юристите са използвали Корана като основен източник на законодателство, въведеният от него шериат не е точно този, написан в текстовете на Корана. Между двете има цяло човешко дело, което е било извършено и което премахва всеки свещен характер от съществуващия закон на шериата в юридическите книги. Да си припомним, че мюсюлманският закон е създаден през 7, 8 и 9 век, от една страна, а от друга страна, много правила, които съществуват в юридическите книги, не съществуват в текстовете на Корана и много препоръки на Корана не са взети под внимание от мюсюлманските юристи. Скриването на косата или лицето на жената не съществува в нито един кораничен стих, какъвто е случаят с воала и бурката, наложени на афганистанските жени, които й отказват правото да използва очите си, за да види света, в който живее. От друга страна, Коранът позволява консумацията на свинско месо в случай на необходимост (стих 173, сура 2, "Кравата"), докато мюсюлманите не могат да си го помислят дори в случай на голям глад, но това не са единствените примери.

Тези думи не означават, че проблемите, поставени от исляма в днешните ни общества, са само въпрос на тълкуване, както твърдят мнозина. Важно е обаче да запомните, че шериатът, който талибаните, както и други мюсюлмани искат да прилагат, не е нито свещен, нито божествен, както твърдят. Много западняци също мислят така, въпреки че са убедени, че законите на шериата са изостанали. За тях свещените закони на мюсюлманите трябва да се спазват. Десакрализирането на шериатското право е важна стъпка в реформата на исляма и мюсюлманските общества, както и по пътя към еманципацията на индивида и по -специално на жените.

АДВ: В книгата си "Корабокрушението на цивилизациите" Амин Маалуф датира падането в ада на арабския и мюсюлманския свят с поражението през 1967 г. срещу Израел и провала и ексцесиите на арабския национализъм

РА: Пагубната ситуация, в която се намират мюсюлманските страни и т. нар. Арабски свят, не се дължи на военното поражение на арабските страни (Египет, Йордания и Сирия) през 1967 г. срещу Израел, дори и това да е било добър аргумент за фундаменталисти и ислямисти в борбата им срещу модернистичното движение. Тя се дължи на едно епистемологично поражение, на това на творческата и рационалната мисъл, датиращо от 13 век, когато течението, което не признаваше мястото на мисълта в лицето на откровението, следователно на човешкото пред божественото, успя да надделее в религиозната сфера. Обвиненията, отправени срещу двете интелектуални способности, мисълта и разума, имаха негативни последици върху другите области на знанието: философия, наука и медицина, които предизвикаха упадъка на мюсюлманската цивилизация.

Това поражение на мисълта като способност за размисъл и разсъждение е причина и за настоящата социална, човешка, политическа и научна ситуация в мюсюлманските страни. Малкото опити, направени от някои интелектуалци в началото на 20 -ти век за реабилитация на свободната и рационална мисъл, атакувани и обвинявани с цел да се запази миналото, представено като носител на истината, не успяват.

Тази позиция, която почита откровението и миналото в ущърб на мисълта, настоящето и бъдещето, е тази на първите мюсюлмани, тези на Арабия и особено тези на Медина, градът, където Пророкът е построил първото мюсюлманско общество. Това беше реакция на мюсюлманите в Ирак, новите мюсюлмани, за които знанието трябва не само да се предава, но и да се изгражда от човешката интелигентност, включително в правната сфера. Абу Ханифа, основател на ханафитската школа, имам на Ирак, е казал, че юристът трябва да се позовава, след Корана, на собствената си мисъл, откъдето идва и името на неговото училище: школа на мнението - това, което първите мюсюлмани, арабите и в особено жителите на Медина, са гледали с лошо око. За тях това е означавало, че мюсюлманите в новите територии вече няма да гледат към Медина и ще се откъснат от нейната власт, а Медина ще загуби религиозната си сила, след като вече е загубила политическата, след преместването на столицата първо в Дамаск, а след това в Багдад.

Първите мюсюлмани са реагирали начело с Малик Ибн Анас, основател на маликизма, който твърди, че в областта на организацията на обществото мюсюлманите трябва да се позовават на Корана и след това на хадисите. Ако не са намерили отговори на въпросите си в тези два източника, те трябва да се позовават на спътниците на Пророка, дори на навиците на хората от Медина, града, който вярно отразява традициите на Пророка. За него мисълта трябва да се намеси само в краен случай, когато всички тези източници се използват без успех.

По този начин жителите на Медина са изградили доктрина, която не признава мисълта като източник на знания в областта на правото, почита миналото в ущърб на настоящето и бъдещето и прави Медина модел на общество за всички мюсюлмани. По този начин маликизмът поставя основите на фундаментализма, консерватизма и ислямизма и маркира всички други доктрини като ханбализъм и уахабизъм, като основани на епистемологичната позиция на мединците. Тази негативна позиция по отношение на мисълта и разума, следователно интелигентността, не е подминала областта на науката и философията, което обяснява упадъка на мюсюлманската цивилизация. Маликизмът е най-разпространеното учение в Магреба.

Мюсюлманите не успяха да се възстановят след упадъка на тяхната цивилизация, защото последиците от този негативен образ на творческа и рационална мисъл, представен като заплаха за исляма, са дълбоко в съзнанието на мюсюлманите. Те се въздържат от мислене и разсъждения, когато става въпрос за исляма. Повтарят готови идеи за своята религия, без изобщо да ги поставят под въпрос, за да проверят степента им на истинност. Проблемът е, че ислямът не е просто религия, той е и социална, правна и политическа система. В този смисъл, да се въздържате от размисъл по темата за исляма означава да се въздържате от размисъл по темата за обществото, правото и политиката, изкуството и науката.

Тази епистемологична позиция всъщност е политически мотивирана. Първите мюсюлмани, тези от Арабия, винаги са искали да бъдат водачи на мюсюлманите. Тяхната цел е била всички мюсюлмани да гледат постоянно към Медина и следователно към Арабия, което ще им даде политическа и религиозна власт над цялата умма. И именно за същата тази политико-религиозна сила уахабитите поведоха похода си срещу модернизацията на мюсюлманските общества в началото на 20-ти век. Ако мюсюлманите се модернизират, те ще се еманципират от управлението на Арабия. "Мюсюлмански братя" никога не биха успели без финансовата подкрепа на уахабитите, от една страна, и, от друга страна, те изразяват същата позиция като уахабитите спрямо творческата и рационална мисъл, миналото и Медина като модел на общество за мюсюлманите.

АДВ: Как реагирате на онези, които твърдят, че критиката към базирания на шериата ислямизъм е равнозначна на "ислямофобия" и че отворените западни общества са ислямофобски?

РА: Ислямизмът иска да наложи шериатския закон, което вреди повече на мюсюлманите и мюсюлманските страни, отколкото на немюсюлманите и на Запада. Това е причината той да бъде критикуван и от мюсюлманите, много от които са много привързани към своята религия. Ако всяка критика към ислямизма се счита за ислямофобия, тоест необоснован страх от исляма, мотивиран само от омраза, в този случай ще има мюсюлмани, които са ислямофоби, което е логически абсурдно.

Ислямизмът, който е политически проект, иска да наложи шериатския закон, докато той е съвкупност от социални правила с религиозен характер, датиращи от 7, 8 и 9 век. Никое общество от 21 -ви век не може да бъде администрирано от правила, които са организирали обществата от първите векове на исляма, без да му навредят социално, човешки и психологически. Тези думи са рационална критика на ислямизма, разбира се, но те не са ислямофобия.

Погрешно е да се смята, че ислямистите използват обвинението за ислямофобия само срещу немюсюлмани, както твърдят учените от Запада, които изучават тази концепция. Те идентифицират нейните характеристики като враждебно поведение, наблюдавано на Запад сред немюсюлманското население спрямо исляма и мюсюлманите като малцинства. В този случай ислямофобията би била критерий за поведение, специфично за Запада. Докато ислямистите обвиняват мюсюлманите, че се страхуват и от исляма, след като не споделят тяхното виждане за политиката и техния проект за обществото и света. Въпреки че терминът ислямофобия не се използва широко или рядко в мюсюлманския свят и по -скоро изразът "страх от исляма" е привилегирован, смисълът остава същият. Според тези, които го използват, това е необоснован страх, защото той има за единствена причина "омраза към исляма".

В действителност ислямофобия е терминът, който ислямистите са възприели, тъй като е измислен от французите, за да предотврати всякаква критика към исляма и мюсюлманите. Те го използват, за да затворят вратите на мисленето. Следователно ислямофобията се добавя към концепциите, които мюсюлманите са въвели през първите векове на исляма, като "всички иновации са грешка" и "религията е въпрос на сърцето, а не на разума", които имат същата цел: да предотвратят изразяването на мисълта.

И ако на Запад терминът се използва повече, това е така, защото критиката към исляма и ислямизма се изразява по -лесно на Запад, където се зачита свободата на изразяване, и във Франция, където богохулството е право. Тези права не съществуват заради борбата с исляма. Те са били там преди ислямът да се утвърди във Франция и по други причини, свързани с философската, политическата, социалната и моралната история на Запада.

Повечето дефиниции представят ислямофобията като враждебност към исляма, която се пренася и върху мюсюлманите. За Худа Асал ислямофобията е част от социологията на расизма. Следователно би било расизъм към религията, докато терминът расизъм е дискриминация и враждебност към човешка група, а не към идеи, а убежденията са идеи. Вярата в съществуването на расизъм срещу исляма изисква поставянето под въпрос на бъдещето на свободата на съвестта, изразяването и мнението, което е отнело на човечеството много време, за да бъде постигнато.

Ислямизмът иска да наложи шериат, защото не може да съществува без шериат, който е законов корпус, иначе казано - правна и политическа система. Това, че западните държави са отворени, не означава, че те трябва да приемат друга правна и политическа система на тяхна територия. Никоя държава не би го приела.

АДВ: Какво е вашето предложение за реформа на исляма?

РА: Мисля, че днес всяка борба срещу ислямизма и фундаментализма в мюсюлманския свят или на Запад е просто самоделна, ако не е придружена от истинска реформа на исляма. Ето защо продължавам да твърдя, че работата трябва да се извърши в рамките на исляма и че промяната идва от мюсюлманските общества.

Когато обаче говорим за реформата на исляма, е необходимо да се уточни, че това е реформа, която трябва да бъде ориентирана към бъдещето и която трябва да има за цел изграждането на нов ислям и нов начин да бъдеш мюсюлманин. За да стане това мисълта трябва да бъде освободена от хватката на епистемологията. Това е реформа, която трябва да касае текстовете на Корана, но също така и теориите и концепциите, които ги заобикалят, защото те определят поведението на мюсюлманите спрямо тези текстове.

Как точно да се процедира? Първо, трябва да се отменят проблемните стихове - тези, които подбуждат към насилие, създават неравенства за жените и немюсюлманите и пречат на мюсюлманите да се интегрират в съвременността.

Мюсюлманите, които призовават за реформа днес, си припомнят повторната интерпретация като решение,което да потвърди, че текстовете са добри и че просто са били разбрани погрешно. Но само тълкуването не може да доведе до реформата, от която се нуждае ислямът. Напротив, това само създава безкрайна ситуация на тълкуване срещу тълкуване. Отмяната на коранични стихове е известна в исляма. Това не означава оттегляне на стиховете от Корана, а обявяване на техните препоръки за неприложими, защото са остарели.

След това е необходимо да се изложат стиховете, които имат универсален обхват, след като са ги освободили от тълкуването на старейшините. Това са тези, които признават свободата на съвестта, като стих 256 от сура 2 "Кравата": "Няма принуда във вярата "и стих 70 от сура 17 "Нощното пътешествие":" И почетохме ние синовете на Адам ", който цени човешкото. Това са стихове, които могат да бъдат опора за преминаване към повече хуманизъм и равенство между всички човешки същества, включително между жените и мъжете.

Целта на тази реформа не е да позволи на шериатския закон да продължи да управлява обществото, а вярващите да могат да живеят своята религия, без да влизат в конфликт с правилата, произтичащи от разума. Ето защо тази реформа трябва на първо място да превърне исляма в религия, а не в политика. Най -бързият и ефективен начин да направите това е да отделите политиката от религията. Във Франция последното е необходимо за завършване и утвърждаване на неутралитета на държавата.

АДВ: Трябва ли отново да отворим вратите на иджтихада и муатазилизма?

РА: Мутазилитите са привърженици на рационалистична теологична школа, която е била много активна между 8 -ми и 10 -ти век. За разлика от своите противници буквалистите, салафистите, суфиите и дори имамитските шиити, муатазилитите заеха позиция в полза на мисълта и разума.

Муатазилитите построиха учение, което беше изключително по качеството на мисленето си и свободата, която изразяваше. Мисля, че съдбата на мюсюлманите би била съвсем различна, ако муатазилитите не бяха загубили епистемологичната битка със своя противник. Муатазилизмът принадлежи към първите векове на исляма и е важно да се сложи край на оценяването на миналото, дори когато става въпрос за муатазилизъм. Трябва да сложим край на сакрализацията на миналото и идеята за "връщане към миналото" като решение. Необходимо е също така да се възприеме хуманистичната философия, която почита човешкото същество като мислител и основава морала на зачитане на човешкото достойнство. По политико-религиозни причини религиозният дискурс е изградил морал, в който човешкото няма място. Време е това да се промени. По отношение на иджтихад, което означава интелектуални усилия, това е термин, с който трябва да се борави много внимателно. Реформистите си го присвоиха, без това да доведе до истинска реформа на исляма, с други думи такава, която го освобождава от хватката на старейшините. По -голямата част от реформистите, които казаха, че искат да предложат нещо ново в исляма, постоянно си припомняха границите на иджитихада. С други думи, условията, които мисълта и разумът трябваше да спазват и областите, които трябваше да стоят настрана от този иджтихад. С тези условия те определиха стиховете, които считат за изрични, а правилата неизменни. Именно те обаче се нуждаеха от реформа. Ето защо е необходимо да бъдем по -прецизни по отношение на въпроса за реформата, как трябва да бъде извършена и как да продължи, тоест кой метод да следва.