2 886 363... 2 262 943... 1 129 196... Тези числа ви мълчат? Тежко на оногова, който помни всичко, казват мъдрите. А който помни всичко на „Позитано" 20, тези числа не му мълчат: крещят му и го будят с вик в безлунни нощи.

Първото е на гласоподавателите, вкарали абсолютно мнозинство представители на новопрекръстената БСП на Стратега Лилов във Великото народно събрание през далечната 1990. Второто - на лявомислещите, доверили се на водената от младия Виденов столетна партия, осигурили й 125 мандата през 1995... Третото? Третото е краят на песента, както би казал поетът. 2005 - за 15 години избирателите на социалистите са се стопили с повече от милион и половина, но все пак е те са първа политическа сила с 82 депутати. И лидер Станишев. Но този резултат ражда „тройната коалиция" и...

Идва 2014.

Със своите изнасилени 15 и малко процента БСП достигна дъното, към което дълго и упорито бе водена от мъдрите си ръководители. Ако има изненада в тези резултати, то тя е, че стъкмената в последния момент коалиция „БСП - лява България" (на мястото на съвсем овреме о'Бозе почившата „Коалиция за България") изобщо се дореди до среброто. Не на всякъде, не на всякъде, ще се подсмихнат злорадници на чуждото нещастие, но няма да издребняваме...

И ако през 2005 имаше шансове партията да бъде лекувана с нормална терапия, след изборите за европарламент сензорите ясно показаха чувствителен спад на жизнените функции, за да се стигне до октомврийското многозначно фатално писукане и непрекъснатата линия. При БСП вече не говорим за лечение, а за трудна реанимация.

Партията - в различните години, под различни имена - е преминала през далеч по-тежки изпитания. Преследвана от чужди, предавана от свои, изправяна на разстрел и заклеймявана на позорния стълб, оплювана и величана, през последните години тя разбра по трудния начин, че и за нея има открити бронебойни патрони. И това е глупостта, сребролюбието, манията за величие, болезнената самовлюбеност и мнима непогрешимост на горните етажи на „Позитано" 20. Там, където за единомислие бе наложена липсата на мисъл.

БСП скъса пъпната връв, от която черпеше енергията от своите членове, симпатизанти и съмишленици. Със стъпките на танго тя се лашкаше от социалдемократическите уклони, до почти радикално леви послания, за да твори откровено десни политики. От партия на народа и за народа, тя се превърна в полезен придатък на олигархични кръгове, защитаваше интересите не на избирателите, а на клиентите си. Във властта (след 2005) тя не съумя да бъде самостоятелна и нужна партия, в опозиция - не намери смелостта да се противопоставя на течението.

БСП загуби лицето си, заради което хората гласуваха за нея. Тя с лека ръка допусна раждането на формации, които съвсем не запълниха вакуума в лявото пространство с идеи и програми, но повтаряйки с тъпа упоритост смъртоносните грешки на десницата, успяха да откраднат гласове от партията-майка. И роенето обещава да продължи.

БСП напълни листите си (без да се поучи от грешките от евроизборите) с лица, които левите посмъртно не припознаха като свои. Нещо повече - за предсрочните парламентарни избори под мъдрото и непреодолимо ръководство на централата сред старите партийни бойци (които пък бяха размествани като пешки из избирателни райони без логика и смисъл) се появиха познати от други листи партийни номади - поради свенливост избягваме думата „еничари".

БСП е партия с история. Дали е партия с бъдеще зависи само от нея. В зависимост от решимостта да остане на ръба на пропастта, където зорлем бе доведена от партийната върхушка, или да направи решителна крачка напред, тя трябва да предприеме бързи, радикални и необратими действия.

На първо място - прокарването на ясна разделителна линия - БСП - върхушка, БСП - другари (в определението на Алгафари) и БСП - лява България. Процесът едва ли ще е безболезнен, но историята познава и по-тежки случаи. Дали е било лесно през 1956 „За Родину! За Сталина!" да бъде разделено на две отделни понятия?

След тези избори и на малките деца е ясно, че цитаделата „Позитано" 20 не е нито БСП, още по-малко лява България. И затова там не е лошо да се вслушат в препоръката на Лейба Бронщейн, по-известен като Троцки, към меншевиките и есерите: Вие сте жалки единици, вие сте банкрутирали, ролята ви е изиграна. Вървете там, където от сега нататък ви е мястото: на бунището на историята.

Жизнено важно е БСП най-после да спре да се лута в идеологическите понятия и да избере пътя, по който ще върви, а защо не и ще води - подкрепящите я и страната: на социалдемокрацията, на социализма с човешко лице, на социализма без лице (както досега), на лявата, социална, справедлива и демократична партия. Или - ако се възползваме от разделението на президента Първанов: традиционна левица и модерна левица каквото и да влага той в това. Ясната идеологическа физиономия ще позволи на партията да се открои в морето/блатото на политически послания и да подири своите съмишленици, да върне своите блудни деца, разпилени по различни несъстоятелни, но състояли се формации.

И - съвсем не на последно място - с оглед от предстоящите безусловно мъчителни, но дано поне ползотворни, консултации за съставяне на ново правителство: БСП по никакъв начин, на никаква цена, под никакви предлози не бива да участва в легитимирането на следващото управление.

БСП трябва да се примири с отредената й роля и да се постарае поне този път да бъде твърда, градивна, непримирима опозиция. Независимо, че на думи и левицата, и ГЕРБ, и националистите, че дори ДПС заявяват, че имат общи цели, безспорни за всички: излизане от дълбоката криза - втръснало ни е да изброяваме - банков сектор, енергетика, здравеопазване, образование, сигурност... Целта е една, но начините за постигането й със сигурност трябва да са различни. Точно в това е логиката на съществуването на разноликите партии и техните взаимоизключващи се политически платформи и програми.

Не бива да се заблуждаваме с илюзията за възможната коалиция „Меркел" по нашенски. Ще чуем такива послания тези дни. БСП и нейният председател не бива да забравят, че до Петооктомврийския крах на партията се стигна именно след коалиции - с Доган и т.нар. Цар по-отдавна, с Местан и Сидеров съвсем наскоро. Коалиция „Меркел" днес, за съжаление, при нас е невъзможна. Преди всичко - поради националните ни особености, по-подир - поради Борисов. Което е едно и също, ще кажат психолози.

При нас е възможна единствено коалиция „Яне". Но нито целта - излизане от кризата, нито личното добруване на един или друг партиен апаратчик е достойна цена за една сто двайсет и тригодишна партия да приеме участие в управлението с правомощията на придворен шут. А и Михаил Миков не е човек, комуто би прилягала ролята на пудела на Б.Б.

БСП има бъдеще. Може би в него вече никога няма да ги има онези почти 3 милиона гласа. Но ако я има мъдростта, честността и жертвоготовността, подкрепени от вярата и енергията то това бъдеще ще е достойно. И си заслужава. В името на онези 15 и малко процента, които въпреки всичко повярваха...