Гражданските протести, стартирали на 14 януари, бяха подети от обединени студентски, природозащитни, майчински и земеделски движения.

В последствие се включиха и други фракции и организации, бяха издигнати разнородни лозунги и послания, но в обществените представи те се запечатаха като „студентски протести".

Преобладаващите лозунги бяха насочени срещу „апатията, амнезията и безразличието" - целта очевидно бе да се пробуди гражданското самосъзнание, подтиснато от „политическия произвол" през годините на Прехода.

Протестите трябваше да бъдат първия самостоятелен полет на „децата на Прехода" - тези, които не са били свидетели на тоталитаризма преди 89-та, но са вкусили от горчивия, все още неузрял плод на демокрацията.

Студентските протести бяха насочени също така и срещу политическата система.

Общественото мнение обаче не оцени еднозначно публичното недоволство пред Парламента. В хода на протестите не стана ясно дали митингуващите могат да обосноват позицията си и дали биха могли да предложат някаква смислена алтернатива на настоящето политическо статукво, срещу които протестират.

Политическата върхушка бе призована да си върви, но кой да дойде на нейно място, след като протестиращите не подадоха ръка дори на опозицията?

Остана впечатление, че студентите протестират заради тръпката. (Цар Борис III също не е вярвал, бил е разочарован от раздробените политически партии и официално ги е забранил след преврата от 1934 г.  По този начин обаче страната ни е била управлявана от безгласни чиновници, а в атмосферата на незаконно съществуващи партии нелегалните и - по своя характер - терористични комунистически гвардии, контролирани от Третия интернационал, са плували в свои води, чакащи своя звезден миг).

Сама по себе си, идеята за протест, който трябва да възстанови гражданския контрол върху властта, е витална и необходима.

Вижда се, че в страната не функционират пълноценно обществените механизми за отстояване на гражданските права, те са задушени от страх и безсилие.

От една страна, дейността на основните управленчески органи - правителство, парламент, съд, местна власт, администрация - е обвита в непрозрачност и съпътствана от корупция и беззаконие.

От друга страна, липсва единство между различните социални групи, браншове и гилдии, които поотделно търсят решение на проблемите си. Липсва солидарност - никой не се интересува от проблемите на другите социални кръгове.

По своята същност протестите, провели се в рамките на последните две седмици - прокламират и имат за цел да възвестят (въз)раждането на гражданското общество в България.

Именно това целеше обединението на студентски, екологични и браншови организации и гилдии - да покажат, че са поникнали първите кълнове на гражданска солидарност.

На площада пред Народното събрание имаше разнородни социални групи, организации, гилдии - всяка от тях - със свои конкретни искания, но всички с общ лозунг, подчертаващ нетърпимостта към хегемона - настоящият политически елит: „20 години ви стигат!"

Характерът на протестите обаче остана размит и смътен за хората. Отчитаме, че според 41% от тях, митингът пред Народното събрание е с подчертано граждански лайтмотив, а една трета от населението счита, че зад публичното недоволство се крие политически резон.

Наистина, до този момент нито една политическа сила не успя да „яхне" протестите, въпреки опитите.

Протестите обаче се политизираха с условието за оставка на вътрешния министър Михаил Миков. По този начин претенциите на протестиращите излязоха извън рамките на гражданския протест.

За широката общественост останаха неясни и исканията на протестиращите, които първоначално бяха 19, след това - станаха 35...

В същото време - с нарастването на броя на исканията - намаляше броят на протестиращите.

Като цяло останаха неразбрани идеите на организаторите. Всъщност исканията на протестиращите бяха ребром поставени въпроси към политиците - въпроси, изпреварващи празнословието и безплодните обещания на предстоящата предизборна пропаганда, която скоро ще се възцари в страната и ще бъде насочена единствено към привличането на вота на избирателя, а не към решаването на проблемите му.

В хода на протестите обаче се видя, че единство няма дори в редиците на протестиращите.

Инициаторите от СРОКСОС (Сдружение за развитие и обществен контрол на студентските общежития) и НПСС (Национално представителство на студентските съвети) се хванаха за косите и на фона на прелитащите между тях обиди („нов комсомол", „корумпирана клика" и „псевдо студенти") стана ясно, че енергията на протестите намалява.

В крайна сметка те заприличаха по-скоро на вътрешни междуособици в студентските среди.

По този начин идеята за протестите се отдалечи от каузата, прокламираща защитата на правата и интересите на гражданското общество.
Освен това стана очевидно, че на този етап студентите не биха могли да бъдат активна политическа сила. Липсва им организираност и зрялост. Видно е също така, че посланията им само очертават проблемите, но не предлагат решение.

Протестите не успяха да оформят облика на общественото недоволство. Вариантите бяха два - или да се амортизират и затихнат, или да се роди гражданска позиция.

На този етап обаче обществените настроения не споделят еднозначна подкрепа към протестиращите и на последния митинг на 28 януари имаше не повече от 200 души.

Ако протестите наистина се радикализират и инициаторите изпълнят заканата си за „обща национална стачка и гражданско неподчинение", ще спечелят повече негативи, отколкото симпатии.