Сноудън, Асанж, Манинг – теория на конспирацията

Дишаме жадно, когато не ни достига въздух. Вярваме жадно, когато не ни достига истина. Ние вярваме на Сноудън, Асанж и Манинг и сме готови да ги носим на ръце заради това, че са били поразени от епидемия на героизъм и честност. За съжаление ние сме поразените - от епидемия на вяра.

Така започва своя материал специално за руското електронно издание „Телеграфистъ" (www.telegrafist.org) Елена Федотова. Нейният анализ поставя редица въпроси за генезиса на двама от провъзгласените за „борци за свободно слово", за съмненията около произхода на разкритията им, за различното отношение на американските власти към тримата т.нар. предатели.

Сноудън, Асанж, Манинг. Трима - това вече е тенденция. Вълна от самоотверженост и правдолюбие? Може - само в добрите стари приказки. В реалния жесток живот за тези момчета всичко щеше да приключи много бързо и главно - безшумно. Много безшумно. Но ставаме свидетели на грандиозно шоу. Техните лица са на билбордове и по първите страници на вестниците, славата им е като на холивудски звезди. Вместо да се търкалят в тъмна уличка с куршум в сърцето и втори - контролен - зад дясното ухо или да се разлагат във варел с киселина. При най-малката заплаха професионалистите от ЦРУ биха прибегнали точно до този сценарий. А пък сега всички световни, легендарни с „независимостта си", медии са на бойна нога и като картечници ни обстрелват със „Сноудън-Асанж-Манинг",  „Сноудън-Асанж-Манинг"...

Говори като по ноти. Всички отговори са готови, кореспондентът на The Guardian трябва само навреме да подаде въпроса. Едуард Сноудън не прилича на самоотвержен безумец с атрофирало чувство на страх, само гласът му от време на време потреперва от вълнение. Типичното „добро момче", което предизвиква доверие.

В правдивостта на разкритите от него данни никой не се съмнява - Агенцията за национална сигурност (АНС) и ЦРУ държат на прицел целия свят. Но има един деликатен момент - за това се знаеше и преди, а спецслужбите си разбират от работата. За това говореше и „колегата" на Сноудън - Джулиан Асанж. Колега по правдолюбие или отнякъде другаде? И има тънка връзка между „сензациите" на Wikileaks и разкритията на служителя от АНС.

Да, днес те са потвърдени с документи. Но какво се променя? На и без това оцапания престиж на САЩ е нанесен удар. Едва ли Обама го грози нов „Уотъргейт", ЦРУ не е заплашено от закриване, американското правителство - от сериозни претенции. И самият Сноудън си остава един „Мистър Хикс".

Защо разкри самоличността си? Можеше просто да предаде материалите на медиите. Още повече, както сам твърди, не е търсел популярност. Кой е той - самоубиец, малоумен, който не разбира безсмислието на своята жертва, или просто добър актьор, който крие истинските си помисли? Зарязва работата си, любимата и семейството, къщата на Хаваите. Сега, очаквайки всяка минута възмездие, се прави на жертвен агнец. Но е превърнал и близките си в мишени. При споменаването на които, според кореспондента на The Guardian, очите на Едуард се пълнят със сълзи, а гласът започва да трепери по-силно. „Това ми пречи да спя нощем", споделя той.

Но съвестта му не позволявала да гледа безучастно как правителството на САЩ погазва човешките права. Колко живота спаси? Коя война прекрати? Изрече на глас всеизвестното. Никой с всичкия си не би се решил на подобна стъпка. И въпросът не е в героизма и смелостта, и всички останали качества, които в общ хор му приписват - отбележете - щатските правителствени медии. А и кой насочи всички прожектори към това никому неизвестно момче, което за часове се превърна в звезда?

Дребен наемен служител в АНС и ЦРУ, Едуард Сноудън се оказва на тази позиция само благодарение на таланта си - той не е завършил не само висше, но дори средно образование. Нещо по-любопитно - напористите журналисти и досега не са открили някой, който си го спомня от ученическите години. Е, все пак има доста хляб да яде, преди да догони своя по-голям брат в борбата за истина Асанж, чиято биография  въобще е пълна мъгла.

В едно от последните си интервюта Сноудън твърди, че е постъпил на работа в офиса на Booz Allen Hamilton, свързан с агенцията и разузнаването, за да се сдобие с информация за подслушването. Да не забравяме - по-рано той говори за работата в спецслужбите като за кариера в модния бизнес - безплатна възможност да пътува по света.

И успява да поживее и в Япония, и на Хаваите. И ето, един прекрасен ден, след триседмична подготовка, качва страшните тайни на САЩ на флашка, взема си отпуск, за да си лекува епилепсията, целува приятелката си и отлита за Хонконг. А след това става известен на целия свят. Силно се заблуждавате, ако мислите, че журналистите от The Guardian и The Washington Post са разбрали за съществуването му малко преди вас. Още през януари Сноудън пише на режисьора документалист Лаура Пойтрас, Глен Гринвалд от The Guardian получава писма от февруари. Половин година преди скандалното интервю!

И всички те проявяват невероятна преданост към професионалния дълг, заключват устите си с катинар и изхвърлят ключето. Тайната пази дори публицистът от великия и ужасен рупор на Щатите The Washington Post Бъртън Гелман. Комуникацията според тях е ставала по всички правила на суперконспирацията. Но нима това време не е било достатъчно за АНС и ЦРУ, които прослушват целия трафик и разкриват далеч по-големи професионалисти, да установят самоличността му? А, както помним, в Хонконг го откриват журналисти и сътрудничка на Wikileaks, но не и агентите на ЦРУ.

Отговорът е простичък - имаме си работа с гений. Сноудън дори теоретично не е имал достъп до много от публикуваните документи. Предположението е, че се е добрал до тях, въоръжен с талант и жажда за справедливост. Системният администратор не е бил за подценяване. Ето такива им трябват в ЦРУ на по-високи постове...

След интервюто пред The Guardian Сноудън остава в Хонконг още няколко дни. Самият признава, че хотелът му е бил точно срещу резидентурата на ЦРУ. А нещо е попречило на агентите на суперслужбата да пресекат улицата и да го изловят. Да го пипнат на улицата, по пътя, на летището или в самолета.

Едуард - ако, разбира се, въобще е Едуард, с подробности разказва как е уплътнявал вратите с възглавници и се покривал с качулка, докато въвежда парола на лаптопа. И това го е спасило. Навън, естествено, е излизал с тенджера на главата и бухалка в ръка. В Хонконг към него се присъединява някоя си Сара Харисън - юрист на Wikileaks. В Москва кацат вече заедно. По непотвърдени данни именно тя му съдейства за закупуването на самолетен билет с невалиден паспорт. Как става това не е ясно, но в списъците на пътниците на Аерофлот не фигурират нито Сноудън, нито Харисън. Авиокомпанията отказва коментар. Очевидно са били използвани фалшиви документи, но - главният въпрос - кой им е помогнал в оформянето им.

Сега Сноудън живее на Шереметево и властите не бързат да намерят решение на въпроса. За специалните служби неговите изповеди не са сензация, става дума само за престиж. Но дали няма някакъв скрит замисъл тази тъмна личност да се установи в Русия, превръщайки се в един вид „изкуствен дразнител"? По този начин той умело обвърза и Китай, минавайки през Хонконг. Така и не излетя за Хавана, дали ще лети за Еквадор все още не е ясно (но вече успя да предизвика международен скандал с президента на Боливия Ево Моралес - бел. прев.).

Две линии се открояват сред общата мътилка  - Русия и Китай. Като десерт за китайците Сноудън е приготвил данни за кибер атаки на САЩ срещу Поднебесната империя. И така спечели любовта на китайските власти. Ако искаш да обезоръжиш противника - дай му каквото иска. Добър гамбит - жертваш не само пешката, но точно тази, която противникът най-много иска.

Но тук се появяват любопитни детайли. Анонимен заявил за The Washington Free Beacon, че „Китай е получил всичко, с което Сноудън е разполагал". Анонимният не го е грижа за доказателства, но не пропуска да намекне, че АНС са обезпокоени, че Сноудън е могъл да има достъп до новата стратегия на САЩ при евентуална ядрена война. Което означава - Китай е „получилият всичко". Това ли е „дразнителят"? Бившият вицепрезидент на САЩ Дик Чейни овреме подхвърли хипотезата, че Сноудън може да е вербуван от китайските спецслужби.

Сред разхвърляните из стаята на хотела в Хонконг вещи на Едуард журналистът наThe Guardian съзира интересна книга - биографията на същия този Чейни. Със символичното заглавие „Рибар". Сноудън явно обича да чете. Или да лови риба.

Колкото повече медиите се опитваха да изобразяват Асанж като статуята на свободата на словото, толкова по-очевидна ставаше провокацията в проекта Wikileaks. И в главния му герой - белокосият самоотвержен Джулиан. По едни сведения естествен, без време побелял блондин, по други - боядисан заради визуалния ефект. В биографията му всичко е така: двойствено и смущаващо. А основното - абсолютно хаотично, няма за какво да се хванеш.

Единственият източник са редките публични изяви на Асанж и на майка му, която напоследък се превръща в истинска медийна дама. Описват ни пасторална картина на безоблачно детство в австралийските простори, където майката героиня сече с тъпо мачете ананасови гъсталаци и отстрелва змии над креватчето на сина. Цигански начин на живот. От младини Кристин Асанж е привързана към антиконформизма и не търпи еднообразие.

Личният й живот е цирк-шапито. От бащата на Джулиан остава само намек за произхода на фамилията - според мълвата: от далечни китайски прадеди Sung. Той изчезва из безбрежната австралийска пустош. Според други малкият Асанж е осиновен от пастрока си, актьор в пътуващ театър, който го дарява с благозвучното име. Пътуващият театър не обещава домашен уют и през цялото си детство Джулиан чергарства из Австралия, сменя местожителството си 30 пъти, като ходи в 37 училища. Естествено, в нито едно от тях не го помнят, но вината е на разпътната му майчица.

През това време Кристин отново се омъжва. Отново неудачно. Неизвестният - отново бродещ - музикант се оказва член на страшна секта, чийто гуру отнема новородените от последователите си. Кристин няма късмет - преди да разбере това, ражда дете от музиканта. Какво да прави? Отново бегълка. Под звуците на дива ирландска джига семейство Асанж обикаля цяла Австралия.

Небесносините студени очи и рижи коси издават шотландско-ирландския произход на Кристин Асанж. Дамата е по-малко красноречива от външността й: отговорът на всеки въпрос е един, прескача от интервю в интервю - не съм членувала в партии и секти, живяла съм близо до природата, моята религия е истината, синът ми е избраният. Амин.

На 20 години „избраният" Асанж достига върховете на хакерското майсторство: номиниран е с 10 години лишаване от свобода за взлом на сървъра на централния канадски телеком Nortel. По една щастлива случайност му се разминава само с глоба. Но най-скъпото в живота след глупостта са именно щастливите случайности. Експертът Игор Панарин е на мнение, че тук не е минало без намеса на спецслужбите. И наистина - защо да не се възползват от талантливия, но безпътен младеж? Както се казва: вашата енергия - за мирни цели...

През 2006 след продължителна подготовка се ражда Wikileaks. Може много да се говори за този проект, но главният въпрос и днес остава: кой „налива" документи в него? Асанж използва сложна система, за да гарантира анонимност на информаторите си. Освен това сайтът е конструиран така, че материалите в него не може да се премахват. Който има полза - притежава гарантиран достъп до секретни данни и е заинтересован в системното им оповестяване.

Да напомним, че първата и главна цел на проекта бе „разобличаване на корупцията в страните от Средна Азия, Китай и Русия". Но славата му е именно като антиамерикански. Славата, имиджът са най-ценният капитал на Wikileaks (източниците на финансиране са почти толкова мътни, колкото и биографията на Асанж). Без на практика да публикува нито един компромат срещу САЩ, той стабилно се утвърди като „глашатай на истината и свободата". И след време сам ще може да формира образа на злото, като обнародва не „изтекли" секретни материали, а откровени лъжи. Но жадните за истина ще са щастливи да бъдат мамени.

Звездният миг на Wikileaks бе т.нар. Иракско дело. То отвори очите на света за бройката мирни жертви на войната в Ирак. Според сайта те са 110 хиляди. В същото време дори съюзници на САЩ като Великобритания и Израел говорят за цифри, близки до милион. Впечатляващо?  Ами това: КНДР и Иран разполагат с ракети среден обсег, а Хилари Клинтън наредила следене на чужди дипломати. Да, горката Хилари, сигурно се е хванала за сърцето...

Да се закрие Wikileaks е елементарно. Но сайтът процъфтява. Нещо повече - не е получил нито един иск срещу себе си. Вестниците осъждат властите в САЩ за апатия и недостатъчно внимание към „опасния ресурс". Флагман отново е The Guardian. Още по-лесно е да се арестува Асанж, но той си живее необезпокояван в еквадорското посолство в Лондон, маха с ръчичка от балкона като английска принцеса. Славата, признанието и любовта на всички жени по света са му гарантирани. Наистина този „благороден лъжец" е дяволски обаятелен. Можеше да направи кариера в киното, но той избра друга роля. За да не се обиди за „лъжеца" - най-първият му никнейм е Mendax. От латински, с алюзия за оксиморона на Хораций - splendide mendax.

А какво се случва с бедния Бадли Манинг? Той малко се отклонява от общата групичка неуловими герой. При него наистина всичко мина бързо и безшумно - обвиниха го, заключиха го, издевателстват над него. Казват, че е близко до самоубийство и вече леко е мръднал след постоянните побои и унижения. Присъдата му ще е най-вероятно смъртна или - в най-добрия случай - до живот. Но Брадли с радост ще приеме и първия вариант, само и само всичко да приключи.

През май 2010 редник Манинг без обяснения е арестуван. Той е специалист анализатор на разузнавателни данни в иракския контингент. Някой си Адриан Ламо заявява, че именно Манинг е предал на Wikileaks скандалните кадри, на които се вижда как американски войници разстрелват мирни жители и журналисти от Reuters. Освен думите му никакви доказателства не е имало и няма, но незнайно защо общественото мнение го занимава само един въпрос: герой или предател е Брадли. Вместо единствено логичния и важен: виновен ли е или не.

На предварителните изслушвания в щаб-квартирата на АНС Манинг отказва да отговори признава ли вината си. Това обяснява защо процесът му се проточва толкова дълго и защо го държат в нечовешки условия. Нескончаемите побои и изтезания се сменят с потискащата тишина на карцера. Необоснованите обиски и неизбежните сутрешни проверки, на които Брадли трябва да се явява гол, имат само едно логично обяснение. От него се опитват да изтръгнат признание. И се опитват максимално да го изолират от външния свят, за да не може да изнесе реални факти по делото. Кореспонденцията му внимателно се контролира, под предлог да бъде предпазен от самоубийство той е под непрекъснато наблюдение. Близките му се страхуват за психическото му здраве.

Кой всъщност е Адриан Ламо, пред когото - според твърденията - Брадли е побързал да се изповяда? Свещеник? Близък роднина? Ами! Той е бивш хакер, който е хванал правия път и се е превърнал в примерен лектор и журналист. Това се случило преди осем години, когато проникнал в мрежата на NY Times и отнесъл глоба и няколко месеца домашен арест. Вместо десет години затвор. Като се има предвид, че преди това бил „хакнал" Microsoft, Citigroup, Yahoo и Bank of America. По това много прилича на Асанж, който също се е простил с младежките лудории. А дали пък в правия път не ги е вкарал един и същ железен юмрук?

Манинг навсякъде се води като „обвинен в съпричастност". Честно е. Днес никой не може да докаже причастен ли е. Може само да обвини и да изтръгне признание. Има хипотеза, че това „изтичане" е умишлено, но не е ли организирано то от самия Адриан Ламо, който е избрал редника за изкупителна жертва и главен герой в „показателен процес". Така лесно се обяснява очевидната разлика в отношението към „предателите на САЩ" - Сноудън, Асанж и Манинг. Впрочем дори според самия Асанж „разобличенията" на Манинг не са навредили никому. Освен на самия нещастен Брадли.

И колко различен образ градят медиите: пъпчив хомосексуалист с психични отклонения, недостоен за „гордото име американец". „Извратеняк" и „чудак", „черна овца", „завършен гей", „обиден на целия свят и чувстваш себе си жена, затворник в мъжко тяло" - така крещят онези, които възхваляват като антични герои „свободолюбивия Асанж" и „самоотвержения Сноудън". Но, повярвайте, на Манинг малко му пука за това, което мислите - той, като преди екзекуция, мисли само едно: за главата и шията. И не може да намери отговор на простичкия въпрос: защо?

Когато следващия път чуете за американската презумпция за невиновност - разберете, че това е нагла лъжа и химера. А дали там някой все още помни що е то „истина"?

Както във всеки добър театър хубавите роли се падат на онези, които са близки на режисьора. На Сноудън - ролята на кибритената клечка, на Асанж - на подпалвача, на Манинг - само ролята на съчките в огъня.

„The show must go on" - така ли бе написано на входа на щаб-квартирата на ЦРУ в Ленгли. Май не, там имаше нещо по въпроса за търсенето на истината...