Преди три месеца президентите на Абхазия, Приднестровието и Южна Осетия обявиха създаването на нова организация - Обединение за демокрация и правата на народите.
Държавните глави са обещали да развиват демокрация, да защитават етническите малцинства и да осигурят процъфтяване на страните си.

Но нито един от президентите на която и да е държава по света не е приветствал създаването на новата организация, тъй като трите страни - организаторки, не са признати от световната общност.

Последните 15 години тези евразийски „държави-фантоми" съществуват де-факто: те имат собствени икономически структури, парламенти, външнополитически ведомства и въоръжени сили.
Въпреки това признатите републики, от които те са се отделили - Грузия и Молдова, твърдят, че става дума само за криминални формирования.

Днес обаче дойде решаващият момент - на 17 септември в Приднестровието ще се проведе референдум за официално провъзгласяване на независимостта.
Други републики вероятно ще постъпят по същия начин.

Всички те обаче си задават един и същ въпрос: защо международната общност по всички признаци е готова да признае суверинитета на Косово - провинция на метежници, завоювала независимостта си с оръжие в ръцете, но не желае да се възползва от същата логика по отношение към тях?

Политическото ръководство на западните страни е необходимо да намери убедителен отговор на този въпрос - в противен случай в зоните на „замразените" конфликти" в Евразия най-вероятно ще избухне ново огнище на насилие.

Появата на непризнатите републики - Абхазия, Приднестровието и Южна Осетия - е резултат на хаос, последвал от разпадането на СССР.

Двете от тях формално остават в състава на Грузия, а третата е част от Молдова.

В периода на залеза на съветската държава техните въоръжени сили с помощта на Русия нанасят поражение на армиите на „признатите" републики.
Оттогава елитите на отделилите се региони са създали фактически отделни държави.

Засега международната общност нищо не предприема, освен изявления за поддържането на териториалната цялост на признатите държави и проточващите се преговори за окончателен статут на разбунилите се региони на техни територии.

Русия нееднократно се е обявявала за нерушимостта на съществуващите граници, но едновременно с това подкрепя правото на непризнатите републики самостоятелно да определят съдбата си.

Особено значение в тази връзка има фактът, че Москва е предоставила на повечето жители на „де-факто" съществуващите държави руско гражданство, което усложнява решаването на въпроса за тяхната териториална принадлежност.

Правителствата на западните държави твърдят, че Косово не може да се разглежда като прецедент, но това е грешна позиция.

Международната общност трябва да вземе за пример косовския модел - не обаче като карт-бланш за провъзгласяване независимостта от региони като Абхазия и Приднестровие, а като сигнал за това, че всякакви преговори за статута на тези територии трябва тясно да се обвържат с реалната демократизация, защитата на правата на човека, разоръжаването и установяването на добри съседски отношения.

Никой не се е опитвал да внедри в непризнатите републики международни стандарти за държавно управление.
Техните правителства не позволяват бежанците, които са се спасили по време на войните в началото на 90-те, да се завърнат по родните си места.

По време на изборите в тези региони нито веднъж не са присъствали заслужилите доверие наблюдатели.

В техните икономики в най-добрия случай цари корупция, а в най-лошия - криминални своеволия.
В някои от непризнатите републики формирането на гражданското общество е възпрепятствано от авторитарни лидери и техните съюзници - бизнесмени със съмнителна репутация.

Ако непризнатите правителства в Евразия искат международната общност да обърне внимание на техните проблеми, те трябва да бъдат готови да осигурят същите стандарти на отвореност и демокрация, спазването на които Европа изисква и от други региони.

Ако обаче те не го направят, международната общност трябва да втвърди позицията си - да увеличи визовите ограничения, които вече действат по отношение на някои непризнати лидери, да подкрепят местните „борци" за демокрация и да оказва реален натиск върху основния покровител на сепаратистите - Русия.

В основата на политиката на Запада трябва да залегнат активни действия, а не повтарящото до безкрай протрито клише за недопустимостта на сепаратизма.

Освен това, Европа и САЩ трябва да убедят Грузия и Молдова, че подобна политика не означава отказ за подкрепа от страна на Запада.

Напротив, става дума за активизирането на действията по отношение на „конфликтни зони", чиято цел е осигуряването на по-голяма устойчивост на границите на Евразия.

В противен случай е гарантирана същата задънена улица: нито мир, нито война.

А новото поколение на Абхазия, Приднестровието и други подобни републики, расте в реално съществуващи, но непризнати държави.