"Винаги може да се разчита на американците, че ще предприемат правилните действия, след като всички други възможности са изчерпани."

Този цитат на Чърчил е полезен днес, когато Вашингтон проправя пътя си към това, което тези от нас в останалата част на свободния свят разглеждаме като здрав разум.

Вероятно за Чърчил тази мисъл е била твърде реалистична и приемлива. Всички останали смятат и предполагат, че дисфункция на политическата система се случва само Америка. И въпреки всичкото злорадство на световните столици това очевидно не е вярно.

Ако се взема за пример Япония, където седем министър-председатели бяха избрани за седем години и държавният дълг надвиши 230% от БВП. Също така значителна част от една от нейните префектури се очертава да се превърне в необитаема в обозримо бъдеще.

На следващо място могат да бъдат поставени проблемите на Китай, където ръстът е благодарение на кредити и около 500 масови протеста се провеждат всеки ден, тъй като населението се бори с ширещата се корупция, замърсяването на въздуха, скандали с безопасността на храните и епидемията от диабет.

Австралия също е част от този списък. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие е главно действащо лице тук. След шест години на управление на лейбъристкото правителство, Канбера спечели репутацията на световна столица на превратите.

В Америка периодът на расова дискриминация може би не е достигнал по-далеч от Грант парк, но в Австралия постпериодът на мизогинията (омраза или презрение към жени или момичета) никога не е настъпвал.

Дори залитането на Америка в дясно не е без паралел. В своята статия в американския Ню Йоркер, Адам Гопник пише, че "истинският аналог на днешното откачено дясното крило в Америка е вчерашното откачено дясното крило в Америка. Това наистина е така, вашият дядо е прав. Ако не, за да се уверите - тази Републиканска партия е същата партия като на вашият дядо".

В тези години на разочарование консерватизмът се завръща. Австралия и Япония например неотдавна избраха най-консервативните лидери. Това не предполага, че сме на път към възхода на фашизма от 1930г, но не е изненадваща и  реакцията срещу финансовите стимули и заеми на страните в криза. Трудно е да се обясни натрупан дълг, за да се избегне криза в една страна.

Разбира се, американската политическа система има своите странности. Кампаниите в размер на милиарди долари за избор на президент, който не може да прави закони, са забавни. Омраза, насочена към законодателството по здравеопазването, е просто апатично и хладно оръжие.

Системите ги използват успешно в продължение на десетилетия в редица от най-близките съюзници на Америка - където разходите за здравно обслужване са по-ниски и резултатите по-добри.

В момента, в който правителството се върне на работа, чужденците бързо отмиват тази история. Също така Азия няма да отбягва САЩ само защото президентът Обама отмени посещенията си там. Пекин може да предприеме офанзива в отсъствието на Обама и да сключи сделки, но в края на краищата парите говорят и реалността е, че въпреки нарастващата мощ на Китай, повечето проблеми в останалата част от Азия остават. Днес Китай е все още без нито един истински съюзник.

Последиците от „шътдауна" може да бъдат и бедствени за Вашингтон, но скоро ще бъдат простени. Президентът би се поколебал да предприеме най-малко една от неговите възможности за едностранни действия.

От друга страна не е достатъчно да се избегне дефолт. Цялото замъгляване на вярната картина с кредита от правителството на САЩ има значение.

Използването на американски съкровищни бонове като футболна топка в игра на авантюризъм и на безрисков лихвен процент (който обикновено е процент по тези сметки) няма да изглежда безрисково за инвеститорите в края на краищата.

Ако процентът на съкровищните бонове се повиши, след това ще се повишат много други лихвени проценти по целия свят, които са по същество с безрисков лихвен процент плюс рискова премия. Във време, когато светът се опитва да плати дълга си, това би било болезнено. Това също така ще постави голям натиск върху централните банки на много страни.

САЩ има своите въоръжени сили, но последното десетилетие показа границите на това, което дори най-мощната армия в света може да направи за своя сметка. В следвоенния свят Америка е постигнала много повече от изграждането на следвоенната международна система и сила на доверието в него.

Терминът, използван в наши дни от Джоузеф Най е "мека сила", но има нещо, което е по-неуловимо, което както Джон Ф. Кенеди и Роналд Рейгън наричаха "град на хълм" или фар на демокрацията, управление и капитализма в неспокоен свят.

По думите на Кенеди "американските правителства във всеки един отрасъл, на всички нива - национални, щатски и местни, трябва да са като град на хълм - построени и обитавани от хора, които осъзнават голямото доверие и техните големи отговорности". Половин век по късно може би това звучи прекалено много в стила на Артур.

Демокрацията е доста разхвърляно понятие в края на краищата. Но със стремежа си към демокрация не трябва да забравяме, че Америка спечели лоялността си в чужбина.