Първите часове на операция "Епична ярост" - съвместната американско-израелска военна офанзива срещу Иран, започнала на 28 февруари - демонстрираха изключителния обхват на съвременната прецизна война. Ударите на САЩ и Израел убиха върховния лидер на Иран, аятолах Али Хаменей, заедно с висши командири на Корпуса на гвардейците на ислямската революция и ключови служители на разузнаването. Вашингтон и Йерусалим приветстваха това като решителен удар, предназначен да парализира командната структура на Техеран и да дестабилизира режима. Това пише в анализ за американското списание Foreign Affairs Робърт А. Пейп, професор по политически науки и директор на проекта за сигурност и заплахи към Чикагския университет. Той е автор на "Бомбардировки за победа: Въздушна мощ и принуда във война".

В рамките на часове обаче всяка надежда, че прецизните удари по целта ще ограничат мащаба на войната, беше разбита. Иран изстреля стотици балистични ракети и дронове не само по Израел, но и в целия Персийския залив. Сирени за въздушна тревога прозвучаха в Тел Авив и Хайфа. Ракети поразиха прехващачи над Доха и Абу Даби. Във военновъздушната база ал -Удейд в Катар - предишният щаб на Централното командване на САЩ - персоналът се укри, докато прехващачите прелитаха над главите им. Системите за противовъздушна отбрана бяха активирани в американските бази в ал-Дафра в Обединените арабски емирства и Али Салем в Кувейт. Военновъздушната база Принц Султан в Саудитска Арабия съобщи за приближаващи дронове. Военноморските сили в близост до щаба на Пети флот на САЩ в Бахрейн бяха поставени в повишена бойна готовност.

Иранският ответен отговор имаше огромни последици за Персийския залив: жертви сред цивилното население, затваряне на летища, заплахи за корабоплаването и износа на петрол и влошаване на имиджа на региона като стабилно и безопасно място. Емблематичен хотел на брега на Дубай се запали, след като отломки от прихванат дрон паднаха върху горните му етажи. Кувейтските власти съобщиха за щети в близост до граждански летища. Според съобщения в медиите, няколко танкера са били атакувани близо до Ормузкия проток, което е довело до рязък скок на застрахователните премии за корабоплаване през Персийския залив. Скоро след избухването на конфликта, фючърсите на петрола скочиха рязко, тъй като търговците оцениха риска от трайно затваряне на една от най-критичните енергийни точки в света.

САЩ премахнаха маслиновата клонка от юбилейна монета

Отказва ли се страната от мира?

Ударите на Иран не могат да се разглеждат като изолирани актове на отмъщение или тромави атаки на един умиращ режим. По-скоро те представляват стратегия за хоризонтална ескалация, опит за трансформиране на залозите на конфликта чрез разширяване на обхвата му и удължаване на продължителността му. Такава стратегия позволява на по-слабия противник да измени хода на събитията в ущърб на по-силния противник. И тя е работила в миналото, в ущърб на Съединените щати. Във Виетнам и Сърбия, противниците на САЩ отговориха на огромните демонстрации на американска въздушна мощ с хоризонтална ескалация, което в крайна сметка доведе до американско поражение в първия случай, а във втория - до осуетяване на военните цели на САЩ и предизвикване на най-лошия епизод на етническо прочистване в Европа след Втората световна война. Ударите за обезглавяване на един режим създават мощни стимули за хоризонтална ескалация: когато един режим оцелее след загубата на своя лидер, той трябва бързо да демонстрира устойчивост, като разшири конфликта. Въпреки че Съединените щати нанесоха огромни щети на Иран, те трябва да се

съобразят с последиците от отговора на Иран. В противен случай ще се окажат в ситуация, в която губят контрол над войната, която са започнали.

Хоризонтална ескалация възниква, когато дадена държава разширява географския и политическия обхват на конфликт, вместо да го ескалира вертикално в един театър на военните действия. Това е особено привлекателна стратегия за по-слабите страни в една военна конфронтация. Вместо да се опитва да победи по-силен противник директно, по- слабата страна умножава арените на риск като въвлича в обхвата на конфликта допълнителни държави, икономически сектори и местни обществени групи. Иран не може да победи Съединените щати или Израел в конвенционален военен спор. Не е и нужно. Целта му е да придобие по-голямо политическо влияние.

Стратегията за хоризонтална ескалация следва разпознаваем модел.

Първо, Иран демонстрира устойчивост. Американските удари, насочени към обезглавяване на иранската армия, имаха за цел да я парализират. Като нанесе масиран ответен удар в рамките на часове след загубата на Върховния лидер и много висши командири, Техеран демонстрира своята приемственост в командването и оперативните си способности.

Второ, Иран разшири конфликта далеч отвъд собствената си територия, прилагайки това, което учените наричат "умножаване на уязвимостта". Вместо да ограничи ответния си удар само до Израел, Иран удари или се насочи към цели в поне девет държави, повечето от които са домакини на американски сили: Азербайджан, Бахрейн, Гърция, Ирак, Йордания, Кувейт, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. Посланието беше недвусмислено: държавите, които са домакини на американски сили, ще се изправят пред тежки последици и войната, която Израел и Съединените щати започнаха, ще се разпространи.

Трето, Иран политизира конфликта чрез своите удари. Ответните удари на Иран доведоха до затваряне на летища, опожаряване на търговски имоти, убийство на чуждестранни работници и нарушаване на енергийните и застрахователните пазари. Лидерите от Персийския залив бяха принудени да успокояват чуждестранните инвеститори и туристите. Войната се премести в заседателните и парламентарните зали. В САЩ ескалацията на войната разтревожи членовете на Конгреса. В конфликта се включиха множество участници, всеки от които преследва собствените си интереси, никой не действа координирано и всички са способни да променят траекторията на ескалацията извън контрола на Вашингтон.

Последният аспект на стратегията на Иран е времето. Колкото по-дълго няколко държави са под натиск, толкова по-вероятно е политиката, както в рамките на, така и между регионалните държави, да ескалира конфликта. Без еквивалент на НАТО в Близкия изток или един-единствен американски генерал, който ефективно да ръководи военните операции във всички страни, насочени към Иран, съществува висок риск от недоразумения. Американски служители например предложиха идеята за разпалване на етнически бунт в кюрдските части на Иран, за да се помогне за атаката срещу Корпуса на гвардейците на ислямската революция. Но това може да провокира реакции от Ирак, Сирия и Турция - страни, които не биха приветствали мощно кюрдско въстание в региона. Неотдавнашното сваляне на три американски самолета при инцидент с приятелски огън над Кувейт също илюстрира логистичните и координационните проблеми, които спъват всеки опит за предотвратяване на ескалацията на Иран в Персийския залив.

Иранското външно министерство публично подкрепи тази логика, представяйки ракетните обстрели като легитимни отговори срещу всички "враждебни сили" в региона. Тази формулировка разшири отговорността за атаката срещу Иран отвъд Израел и Съединените щати, обхващайки по-широк кръг от съюзени със САЩ сили в Персийския залив. Въпреки че иранският президент Масуд Пезешкиан се извини на съседите си от Персийския залив за атаките, инсталирането на нов върховен лидер, тясно свързан с Революционната гвардия, предполага, че подобни жестове са по-скоро тактически, отколкото сигнал, че Техеран възнамерява да се откаже от стратегията си за хоризонтална ескалация. По същество хоризонталната ескалация на Иран е политическа стратегия. Тя играе директно с аудиторията, която Иран се стреми да убеди: мюсюлманското население в региона, което може да не споделя идеологическите възгледи на Иран, но като цяло е лошо настроено към Израел.

Иранска ракетна атака повреди пет американски самолета за презареждане в Саудитска Арабия

Машините са получили повреди, но не са напълно унищожени и в момента се ремонтират.

Гръмотевична изненада

Операция "Епична ярост" със сигурност не е първият път, в който Съединените щати действат, водени от убеждението, че огромната въздушна мощ може да доведе до бърз политически колапс. Войната на САЩ във Виетнам разкри границите на това предположение.

До 1967 г. Съединените щати са хвърлили три пъти повече бомби върху Северен Виетнам, отколкото са използвали през Втората световна война. Операция "Въртяща мълния", стартирала през 1965 г., беше предназначена да пречупи волята на Ханой и да унищожи способността му да води война. Вашингтон се радваше на огромно въздушно превъзходство и очевидно господство в ескалацията, което означаваше, че Северен Виетнам не можеше да се надява да нанася удар след удар на Съединените щати, докато Вашингтон изостряше конфликта. До есента на 1967 г. американската въздушна мощ опустоши ключовите комуникационни, военни и индустриални центрове и артерии, на които се смяташе, че се крепи военната мощ на Северен Виетнам.

Но само няколко месеца по-късно, през януари 1968 г., силите на Северен Виетнам и Виетконг започнаха координирани атаки срещу повече от 100 града и населени места в Южен Виетнам. Те нахлуха в комплекса на американското посолство в Сайгон. Сражаваха се седмици наред в Хуе. Удариха едновременно провинциалните столици. Въпреки че офанзивата беше скъпоструваща за комунистическите сили, тя разби схващането, че победата на Южен Виетнам и Америка е близо.

Президентът Линдън Джонсън скоро обяви, че няма да се кандидатира за преизбиране. Общественото доверие във воденето на войната беше подкопано. Политическата траектория на войната се беше променила, въпреки че американската огнева мощ остана доминираща.

Урокът не беше, че бомбардировките се провалиха тактически. Той се състоеше в това, че Ханой ескалира конфликта хоризонтално, разширявайки го отвъд селските бойни полета до градовете и политическите центрове на Южен Виетнам, превръщайки военната конфронтация в национален политически катаклизъм и променяйки вътрешните сметки във Вашингтон. Във Виетнам Съединените щати никога не бяха губили битка, но все пак загубиха войната.

Когато прецизността не улучи целта

Три десетилетия по-късно НАТО разчита на различна теория за въздушната мощ в конфликта в Косово. Операция "Съюзническа сила" през 1999 г. - първоначално планирана като тридневна въздушна кампания за поразяване на 51 цели в и около сръбската столица Белград

- набляга на прецизни удари срещу сръбски военни активи и цели на ръководството. Западните лидери очакват бърза и успешна кампания. Очаква се режимът да отслабне, ако не и да се срине. Бомби дори паднаха върху резиденцията на сръбския президент Слободан Милошевич.

Вместо това Белград нарежда на 30 000 сръбски войници да нахлуят в Косово, принуждавайки повече от милион косовски албански цивилни, половината от населението на провинцията, да напуснат територията. Това изселване създаде напрежение в европейските правителства и изпита сплотеността на НАТО. Съединените щати и НАТО не разполагаха с голямата тактическа въздушна мощ, камо ли със сухопътните сили, за да спрат опустошителното етническо прочистване. В продължение на седмици, докато сръбските сили прогонваха цивилни от Косово, НАТО обсъждаше варианти за ескалация. В крайна сметка НАТО мобилизира близо 40 000 сухопътни войски за голяма офанзива за превземане на Косово. Едва в този момент - и едва след 78 дни на продължителна криза, дипломатически натиск от Русия (дългогодишен сръбски съюзник) и заплахата от нахлуване на НАТО - Милошевич отстъпи.

Правозащитници: Близо 4800 жертви след две седмици война в Иран

Сред жертвите има и 205 деца

Косовският конфликт приключи успешно за НАТО - но не бързо и не единствено благодарение на целенасочени удари. Политическата издръжливост и управлението на алианса се оказаха решаващи. И в двата случая - масовите бомбардировки на Виетнам и прецизните удари срещу Сърбия - въздушната мощ шокира и разстрои конфликта, но не определи автоматично политическия резултат. Противниците разшириха обхвата на конфликта или го удължиха, като предприеха хоризонтална ескалация. Сега Иран изглежда прилага този урок към Персийския залив.

Средствата и целите на Техеран

Ответните действия на Иран имат ясни политически цели. Първо, Техеран иска да подкопае възприятието за неуязвимост на държавите от Персийския залив. Градове като Дубай и Доха се рекламират на международно ниво като сигурни центрове за финанси, туризъм и логистика. Когато ракетни атаки нарушават операциите на международното летище в Дубай - едно от най-натоварените в света - цената за репутацията далеч надвишава всякакви физически щети, нанесени от Иран. Съобщенията за смъртта на чуждестранни работници в Обединените арабски емирства подчертават факта, че цивилното население в страните от Персийския залив вече не е в безопасност. Гледката на изтребители, експлодиращи в небето над тези центрове, може да алармира инвеститорите.

Второ, Иран повиши политическата цена на разполагането на американски войски в Персийския залив. Като нанесе удари близо до американски бази в ал-Удейд, ал-Дафра и Принц Султан, Техеран сигнализира, че съюзяването с Вашингтон води до излагане на риск от атака. Лидерите от Персийския залив трябва да балансират ангажиментите си към съюзниците си с вътрешната и икономическа стабилност.

Трето, Техеран оформя наратива за регионалния ред. Като представя действията си като съпротива срещу американско-израелската кампания, насочена към регионално господство,

Иран се стреми да вбие клин между лидерите на страните от Персийския залив и техните общества - клин, който може да се разрасне в зависимост от това колко дълго ще продължи конфликтът.

Четвърто, Иран се възползва от икономическите пречки. Приблизително една пета от световните доставки на петрол преминават през Ормузкия проток. Предварителните данни за корабоплаването показват, че трафикът през пролива е намалял с около 75 % от началото на войната. Дори частично или продължително прекъсване - в резултат на ракетни удари, морски инциденти или нарастващи разходи за застраховки - води до незабавни глобални последици, засилвайки страховете от инфлация и вътрешнополитическия натиск в Съединените щати и Европа. Нито една от тези цели не изисква победи на бойното поле. Те изискват само издръжливостта на Иран.

Времето като фактор

Хоризонталната ескалация не е просто поразяване на по-широк кръг от цели. По-дълбокият ѝ ефект е да промени начина, по който противникът възприема рисковете. В кратка война рискът се измерва в проценти на бойни действия и прехващания. В продължителен конфликт рисковете се простират до политическата сфера. Продължителният конфликт налага трудни избори.

Ако тази война се проточи, правителствата на страните от Персийския залив, които тихомълком разшириха сътрудничеството си в областта на сигурността с Израел, може да бъдат принудени да го направят по-видимо. Такава прозрачност е опасна. Арабските общества остават дълбоко против агресивната военна политика на Израел в региона. Колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова по-трудно става за управляващите да поддържат това партньорство с Израел, без да жертват легитимността си вътре в страната.

Хоризонталната ескалация задълбочава разделението между правителствата и техните общества.

Продължителната война би променила и американската политика. Внезапен удар с обезглавяване може да генерира подкрепа за американския президент, поне временно - въпреки че анкетите показват, че мнозинството американци вече се противопоставят на войната, дори само след седмица след началото й. Изтощителна регионална война, белязана от покачващи се цени на енергията, американски жертви и несигурни цели, би предизвикала вътрешни вълнения. Значителна част от политическата коалиция на президента Доналд Тръмп гледа на конфликтите в Близкия изток с предпазливост и обвинява американските лидери, че просто следват примера на Израел. Колкото по-дълго продължават военните операции на САЩ, толкова повече пукнатини биха могли да се появят в собствената база на Тръмп.

Това може да доведе до трансатлантически разделения. Европейските правителства са силно уязвими към нестабилност в енергийния сектор и миграционен натиск. Ако Вашингтон ескалира конфликта, докато европейските столици се стремят да го овладеят, двете страни биха могли да се разминат, тъй като европейците се стремят да останат извън войната. Както показа Косово, единството на съюза изисква постоянно политическо управление.

Съединените щати биха се сблъскали с огромни трудности при продължителни бомбардировки, ако европейските държави решат да ограничат използването на своята територия за логистика и зареждане с гориво. Обединеното кралство вече е обезпокоено от дългогодишната политика на използване на американски военни самолети за провеждане на

операции от британската територия Диего Гарсия. В замяна на европейската подкрепа в кампанията си срещу Иран, Вашингтон може да бъде принуден да поеме по-големи ангажименти за подкрепа на европейски военни цели в Украйна, рискувайки допълнително да разгневи лоялистите на Тръмп.

И накрая, удължаването на войната умножава асиметричните заплахи. Продължителен конфликт в Персийския залив вероятно ще доведе до участието на недържавни участници, особено ако американските сухопътни сили се включат дори в ограничена степен. Нови и съществуващи бойни групировки, които се стремят да експлоатират регионалния гняв, могат да се насочат към лидери, видимо свързани с операциите на САЩ. Това, което започна като междудържавни ракетни атаки, може да ескалира в по-широк модел от насилие и сътресения.

Стратегическо разделение

Ако стратегията на Иран е да разшири и политизира конфликта, Съединените щати са изправени пред избор. Една от възможностите е да удвоят усилията си: САЩ биха могли да засилят въздушната си кампания, като отделят допълнителни въздушни средства за противодействие на иранските възможности за изстрелване на ракети и създадат условия за разширен въздушен контрол и наземно наблюдение. Както при налагането на забранени за полети зони срещу Ирак през 90-те години на миналия век, удвояването на усилията за възстановяване на ескалацията и контрола може да се превърне в стратегия за постоянно, агресивно военно възпиране и контрол над въздушното пространство на Иран, потенциално продължителна с години. Приемането именно на този подход на разширен въздушен контрол и наблюдение срещу Ирак през 90-те години на миналия век само проправи пътя за сухопътното нахлуване на САЩ през 2003 г. Постоянната въздушна окупация не води до политически контрол и без засилен политически контрол Иран ще продължи да представлява реална заплаха за интересите на САЩ, особено като се има предвид ядрената му програма.

По този начин, една привидно сдържана политика всъщност може да доведе до по-голям ангажимент.

Алтернативата е прекратяване на военния ангажимент: Вашингтон би могъл да обяви, че целите са "постигнати" и да изтегли огромните си въздушни и военноморски сили, концентрирани близо до Иран. В краткосрочен план администрацията на Тръмп би се сблъскала с интензивна политическа критика, че може би е оставила работата недовършена. Тази политика обаче би позволила на администрацията да премине към други въпроси, като например справяне с икономическите нужди у дома, и да ограничи политическия удар от решението си да атакува Иран.

По този начин Тръмп е изправен пред дилема: той трябва да реши дали Вашингтон трябва да приеме краткосрочни, но ограничени политически разходи сега, или да се изправи пред дългосрочни и несигурни политически разходи по-късно. Няма универсално решение, което да максимизира политическите ползи за Вашингтон. Всеки вариант сега носи политически разходи и рискове; първоначалният удар може да е решил тактически проблем, но е създал стратегически. Предвид тези реалности, най-мъдрият избор за Съединените щати може би е да приемат ограничени загуби сега, вместо да рискуват влошаване на загубите в бъдеще.

Ударите, които унищожиха ръководството на Иран, демонстрираха тактическо майсторство. Тактическото майсторство обаче не е стратегия. Отмъщението на Иран - географски широкообхватно, икономически разрушително и политически калибрирано - има за цел да промени структурата на конфликта. Чрез разширяване на театъра на военните действия и

удължаване на войната, Техеран измества състезанието от битка за военни способности към битка за политическа издръжливост.

Както във Виетнам, Съединените щати могат да спечелят повечето сражения. Както и в Сърбия, в крайна сметка може да надделеят след продължителен натиск. Но и в двата случая решаващият фактор не е първоначалният шок от въздушната мощ, а политиката на ескалация на войната.

Решаващата фаза на тази война започна не с първия удар, а с последвалата регионална криза

- активирана противовъздушна отбрана в множество столици, спирането на летищата, пазарните сътресения и напрежението между съюзниците. Дали този конфликт ще си остане ограничен епизод или ще се превърне в продължителен стратегически неуспех за Съединените щати, ще зависи не от следващия залп от ракети, а от това дали Вашингтон разпознава разгръщащата се стратегия на врага - и ще отговори със същата яснота.

Иранска ракетна атака повреди пет американски самолета за презареждане в Саудитска Арабия

Машините са получили повреди, но не са напълно унищожени и в момента се ремонтират.