Трябва ли Румен Радев да отиде на парада на победата в Москва?

Някои казват - да, трябва, други, със същата настойчивост - не, не трябва. Да им завидиш на (само)увереността - и на едните, и на другите.

Първата теза стъпва върху виждането, че присъствието на Червения площад в Москва на 9 май по време на парада е нещо изключително престижно. Смята се, че за един държавник това е най-доброто място, на което да бъде на тази дата. 9 май, N-тата годишнина от победата над хитлерофашизма, както основателно се хвалят в Кремъл, или от края на Втората световна война в Европа.

С тези аргументи мнозина държавни глави в миналото са били ВИП гости на московския парад по случай Деня на победата. Лидерите на най-големите западни държави периодично оказваха чест на руския си колега с присъствието си. Повечето от тях имаха и сериозен повод, представлявайки държавите победителки във Втората световна война - САЩ, Великобритания, Франция, Канада, Австралия... Представителят на Германия пък отиваше там за "да се срамува" от ролята на своята страна във ВСВ и патетично да се кълне как това никога няма да се повтори. Несъмнено, парадът за Деня на победата е едно от първостепенните международни събития през годината. Тоест, поканата за него следва да се приема.

Само че от известно време ситуацията е променена. Както до неотдавна европейските лидери присъстваха на парада в Москва, така от известно време спряха да ходят. А под "известно време", да се разбира от 2014 г. насам. От годината, в която Руската федерация анексира Крим, а подкрепяни от нея сепаратисти окупираха части от Донбас. Символичен акт на европейската дипломация, целящ да покаже на Кремъл несъгласието на ЕС с действията на Русия в Украйна. И допълнение към икономическите санкции, които Евросъюзът налага на Русия по същия повод.

Поради това приетата покана от Румен Радев може да се разглежда като отклонение от общата европейска линия на натиск към Москва с цел връщане на заграбените от Украйна територии. Именно на това се опират противниците на планираната визита. България е член на ЕС и трябва да следва общите европейски политики, координираното европейско поведение в отношенията с трети страни, да засилва, а не да отслабва европейската позиция на международния терен и т.н. А българският президент и преди е бил упрекван, че страни от "правата линия" - неведнъж на международни срещи и форуми е пледирал за сваляне на европейските санкции срещу Русия. (Отделен е въпросът доколко ефективни са тези санкции, след като 6 години по-късно няма никакви изгледи Москва да "клекне", но тук по-скоро следва да се мисли не толкова за тяхното падане, отколкото за промяна на зоните за натиск.)

Щеше да е срамно и жалко, ако Радев (т.е. България) беше единственият елемент в европейския механизъм, който скърца в това отношение. Само че това далеч не е така. Политици от различни европейски държави също са на мнение, че санкциите трябва да паднат (италианският вицепремиер Матео Салвини даже планираше да създаде международно обединение за тази кауза), а поведението на някои държави-членки на Съюза определено се разминава с представата за "сдържане и натиск" спрямо Москва. Германия не отскоро работи по създаването на "Северен поток" 2, а френският президент Еманюел Макрон се стреми да създаде мост между страната си и Русия, преследвайки своите национални амбиции и донякъде представата си за бъдещето на Европа.

Тук директно ще цитирам Мартин Табаков, който твърди следното:

"Но именно Русия заема основно място в геополитическата концепция на Еманюел Макрон. Френският президент работи за създаването на "мост" между Франция и Русия. Този мост има няколко цели.

Първата е да "прескочи" Германия като титуляр на отношенията между ЕС и Руската федерация.

Втората е силните икономически връзки между Берлин и Москва да бъдат компенсирани с политически такива между Париж и Кремъл. Парирана от незаобиколимото икономическо влияние, което Германия има в ЕС и което се екстраполира във вътрешно-политическо за съюза такова, Франция ще се опита да лидира външната политика на ЕС (включително и посредством странични механизми като Европейската инициатива за интервенция).

Третата цел е хвърлянето на спасителен пояс на Русия, подложена на все по-напоителните политически и икономически вълни, идващи от Китай.

Четвърта: намаляването на влиянието на САЩ върху Франция, а оттук и спрямо ЕС, с вкарването на руската карта (стар френски рефлекс, който отново става възможен след разпадането на СССР)."

Е добре, след като и други (при това водещите сили в ЕС) "развалят дисциплината", нужно ли е ние да сме "по-католици от папата"?

Посещението на московския деветомайски парад е преди всичко символно действие. Също и мотивите, с които Радев да (не) отиде, са символни. Не толкова с настоящата европейска политика спрямо Русия, а с отношението към историческото събитие, свързано с парада. И с оценката на българската роля в това събитие.

Формално, въпреки участието си в заключителния етап на Втората световна война, България фигурира сред губещите държави. Независимо от приноса й за приключването на войната по този начин, независимо от дадените жертви и себеотрицанието на нацията. Сухите факти говорят, че за осем месеца на страната на Антихитлеристката коалиция военният ни принос е по-голям, отколкото за две години и девет месеца на страната на Оста.* Но все още сме разглеждани като победена страна, а нашият принос е подценяван.

По-скоро това е основателна причина президентът Радев да откаже визитата. А след като я е приел, нека да настоява страната ни да бъде оценена по достойнство.

*Участието на България във Втората световна война започва на 13 декември 1941г. на страната на Оста, с обявяване на война на Съединените щати и Великобритания. На 5 септември 1944г. Съветският съюз обявява война на България, а на 8 септември с.г. България обявява война на Германия. От този момент нататък де факто България е на страната на Антихитлеристката коалиция, макар че формално примирието със Съюзниците е сключено на 28 октомври 1944г.