Украйна не е единствената страна, където има демонстрации срещу правителството напоследък. Във Венецуела загинаха 18 души по време на големите демонстрации срещу управлението на президента Николас Мадуро през последните няколко седмици. В Турция министър-председателят Реджеп Тайип Ердоган, след като оцеля след месеци на интензивно народно недоволство, сега се бори за политическото си оцеляване. И въпреки че лидерът на уличните протести в Тайланд наскоро реши да прекрати блокадата на центъра на Банкок, протестите, които взеха живота на най-малко 16 души, са далеч от своя край.

В известен смисъл всички тези бунтове изглеждат като продължение на Арабската пролет, която започна преди три години. Същите мотиви, които доведоха до протестите на площад „Тахрир" в Кайро и по улиците на Тунис и Триполи, задвижват протестите и на други места по света.

Разгневените граждани протестират срещу корупцията, икономическата ситуация и автократичното управление. Същите фактори предизвикаха мощни масови протести миналата година в различни страни като Бразилия, Камбоджа и България, които продължават и до днес в различни форми. Към тях може дори да се причислят забележителните опозиционни митинги в големите градове в Русия през 2012 г. или може би изненадващият протестен взрив в Босна, който избухна миналия месец. Дали не сме свидетели на често предричания "ефект на заразата" - разцветът на една нова ера на искания за демократична отчетност?

Това със сигурност е възможно. Самият факт, че толкова много хора в толкова много части на света са избрали да поемат риск и в някои случаи даже да загубят живота си, със сигурност показва, че гражданите са много по-малко готови да приемат това, което техните лидери им поднасят.

Скоростта, с която информацията се разпространява по целия свят, безспорно играе вдъхновяваща роля: когато видите големи тълпи от хора във вечерните новини, скандирайки лозунги срещу правителствата си, първата реакция вероятно е "Защо не можем да направим това тук?".

Ако обаче погледнем по-задълбочено, ще стане ясно, че има голяма пропаст между революциите днес и тези по време на Арабската пролет. Основната разлика е свързана с естеството на режимите, с които опозиционните движения се опитват да се борят.

Когато хората излязоха по улиците в Египет, Либия и Тунис, те протестираха срещу дългогодишно управлявалите диктатори. За разлика от тях демонстрантите в Турция, Тайланд и Венецуела се борят срещу избрани лидери, които все още имат подкрепата на големи сегменти от обществото. Такава е ситуацията и в Украйна.

В Тайланд протестиращите искат да свалят правителството на министър-председателя Инглук Шинаватра заради обвинения в корупция, въпреки че на последните избори тя спечели сериозно мнозинство от гласовете на тайландците. Шинаватра е сестра на най-богатия човек в страната, Таксин Шинаватра, който сега е в изгнание, но продължава да контролира голяма част от икономиката на Тайланд дори и от далеч.

Ала опозицията е силно повлияна от средната и висшата класа в южните части на страната, които слоеве се чувстват застрашени от успеха на Шинаватра при използването в своя полза на субсидиите и евтините здравни грижи, за да привлече северняците, чийто поминък е обвързан тясно с икономиката в селските райони. В почти всеки изборен сценарий далеч по-многобройните северняци биха триумфирали над по-малобройните елити в южната част. Това помага да се обясни защо членовете на опозицията, водена от Народния демократичен реформаторски комитет, всъщност се опитаха да възпрепятстват тайландците да гласуват в изборите, проведени в началото на февруари.

Но въпреки всичко Шинаватра успя, тъй като политическата подкрепа за нея остава доста силна сред някои сегменти на тайландското население. Сега протестиращите решиха да отблокират центъра на Банкок, обещавайки вместо това да преследват чрез съдебната система обвинената в корупция Шинаватра.

Корупцията е основна съставка също и в продължаващата политическа битка в Турция, където изтеклата информация от записи и документи уличава премиера Ердоган в различни форми на злоупотреба, вдъхновили нова серия протести. Министър-председателят, който, разбира се, отрича обвиненията, обеща да отвърне на удара с всички средства на свое разположение. Напоследък той дори започна да говори за забрана на „Фейсбук" и „Ютюб".

Турското протестно движение всъщност се разрази миналата година. То започна, когато поредица от решения накараха мнозина турци да обвинят Ердоган (който, подобно на Шинаватра, спечели няколко последователни изборни победи), във все по-засилващо се диктаторско поведение. Най-големият практически проблем пред турското опозиционно движение днес е, че то остава дълбоко разпокъсано. Нито една партия или група не е в състояние да обедини всички противници на Ердоган.

За разлика от това, премиерът все още се радва на подкрепата на своята ислямистка Партия на справедливостта и развитието, добре организирана политическа машина със силни популярни последователи. Странно е, че в момента голямото предизвикателство към властта на Ердоган идва не от протестиращите, а от ислямистките му противници в правителството.

Междувременно във Венецуела протестиращите са се изправили срещу едно правителство, което едва оцеля в битката с лидера на опозицията Енрике Каприлес в общите избори миналата година. Това гласуване не беше честно, предвид на обстоятелството, че правителството контролира медиите, а и употреби в своя полза "административните ресурси", но вотът беше достатъчно свободен и опозицията всъщност имаше реалистичен шанс за победа. Увеличаващото се недоволство сред населението от високите нива на престъпността, недоимъка и покачващата се инфлация все още не изглежда да е накърнила подкрепата за Мадуро в бедните пренаселени квартали в градовете и бедните общности в дълбоката провинция.

Тук, както и в другите страни, протестиращите са изправени пред незавидната задача да бъде свален от власт лидер, който може да претендира за известна степен на легитимност, давана му от избирателите.

Примерът на Украйна показва колко бързо популярността може да се изпари, след като Янукович даде заповед да бъдат разпръснати със сила критиците му по улиците. Експрезидентът несъмнено улесни критиците си с очебийната си корумпираност и очевидните си усилия да съсредоточи властта в собствените си ръце. (Стана така, че алчността му го отчужди също от много от олигарсите, които все още притежават лъвския пай от икономиката на Украйна. Това е факторът, който може би ускори неговото падение по начин, който все още не е изцяло изяснен.)

Дори и при така стеклите се обстоятелства, начинът, по който "демократичната революция" спечели в Киев, все пак показва усложненията, които могат да възникнат, когато опозиционните движения се изправят срещу водачи, които могат да се похвалят с подкрепата на големи сегменти от обществото. Повечето от ключовите постове в новото временно правителство, например, отидоха в партията на ексопозиционния лидер Юлия Тимошенко, чието политическо минало и пораждащо съмнения богатство я направиха забележително непопулярна сред обикновените протестиращи на площад „Независимост" в Киев. Такива разделения в опозицията могат да направят правителството нестабилно в предстоящите решителни месеци.

По същия начин, парламентът, който се сформира, след като много от поддръжниците на Янукович напуснаха столицата, бързо прие законодателство (например украинският език да е единственият официален), чиято цел беше да отчужди основните избиратели на Янукович в рускоезичния изток и юг.

Руснаците може да се възползват от ситуацията и да грабнат Крим, но така или иначе зле изиграните карти от страна на революционерите безспорно беше в полза на Москва. Със сигурност ще се окаже много по-трудно за Киев да изгради мостове към украинците на изток и да запази националното единство като резултат.

Кога уличните демонстранти имат право да настояват за свалянето на демократично избраното правителство и кога - не? В кой момент избраният за лидер започва да разпилява чрез корупция, некомпетентност или авторитаризъм легитимността, предоставена от избирателите? Кога конфликтите между класите или политически фракции преминават присъщите на демокрацията граници на здравословна политическа конкуренция?

До известна степен фактът, че ние трябва да си задаваме тези въпроси, е отражение на една епоха, в която много общества не са чисти диктатури или очевидни либерални демокрации, а по-скоро нещо по средата: "нелиберални демокрации" или "хибридни режими", които съчетават атрибути на демокрация с различни авторитарни механизми. В такъв свят ситуации като тази в Тайланд, при която хора, които се определят като "демократи", блокират избирателните секции, за да предотвратят техните съграждани да гласуват, не са непременно необичайни, както може би си мислят някои.

Естествено е за хората, които живеят в демократични общества, да подпомагат и насърчават хора, живеещи на друго място, които се борят за същите демократични ценности. Беше сравнително лесно да се вземе страна по време на Арабската пролет, която предлагаше сравнително ясно разположение на силите: диктатори срещу протестиращи. Съдейки по някои от по-новите средища на протест, все пак не можем да очакваме нещата да са толкова ясни. Сегашната вълна на революционно недоволство по целия свят е всичко друго, но не и черно-бяла.