България се присъедини към държавите, признаващи Хуан Гуайдо за временен президент на Венецуела. Първо Външно министерство, после Съветът за сигурност към Министерски съвет (без представителите на президента) и накрая самият Министерски съвет последователно излязоха с позиции, които легитимират бившия председател на венецуелския парламент, с очакване от него да проведе избори. Така страната ни се присъедини към единната позиция на Европейския съюз (първоначално Италия се противопоставяше, но впоследствие италианският вицепремиер Матео Салвини "обърна плочата").

Тази серия от изявления дойде като контраст спрямо изразения от президента Румен Радев призив за въздържане спрямо ситуацията във Венецуела. Още преди официалното позициониране на България обаче общественият дебат се беше развихрил. Чуваха се гласове в подкрепа на досегашния президент Николас Мадуро, които обвиняваха САЩ (и "световния империализъм" по принцип), че извършват преврат срещу легитимния венецуелски лидер. Не липсваха и мнения, според които България не трябва изобщо да се изказва по казуса (външният министър Екатерина Захариева преди повече от седмица заяви, че във Венецуела трябва да се проведат нови избори), тъй като това било намеса във вътрешните работи на суверенна държава. Отделно, появиха се и редовните нихилистични мрънканици от типа "ние не можем собствената си държава да оправим, а сме тръгнали да даваме акъл на други".

И така, коя позиция е най-правилната? Отговорът е: тази, която е в унисон с българските интереси.

Опцията за мълчание и ненамеса е неуместна поради една много проста причина. България е член на ЕС и това отдавна я е превърнало в държава, чийто глас "тежи" в международните отношения. Ако искаме Европейският съюз да бъде първостепенен международен фактор, трябва да даваме своя принос за това. Силен ЕС на глобалната арена означава и силна България като част от ЕС.

Поддръжниците (явни и прикрити) на Мадуро у нас така и не дават смислен аргумент защо оставането му на власт е в интерес на България. Например, че икономическата катастрофа, до която Мадуро и преди него Уго Чавес докараха страната си, е възможност за нас да купуваме евтин петрол (както прави Китай). Повтарят се изтъркани мантри за пъклени планове на "световния империализъм" (начело със САЩ, естествено) срещу "легитимния венецуелски президент Николас Мадуро" и "независимата политика на Венецуела". Интересно е, че мнозина от говорителите на тази теза подозрително често (да не кажа - почти винаги) се оказват в съзвучие с позицията на Русия. Но това едва ли вече изненадва някого.

По темата с легитимността вече бе обяснено достатъчно добре защо действията на Хуан Гуайдо са възстановяване на конституционния ред, а не преврат. Но дори и да не беше така, знаем, че в международните отношения интересите обикновено взимат връх над законността. И макар всяка позиция да е формално обоснована с "демокрацията и добруването на венецуелския народ", в действителност става дума за интереси.

Интересите на САЩ едва ли са тайна за когото и да било. Доктрината "Монро" (заявена още през 1823г. от тогавашния американски президент Уилям Монро) разделя света на американска и европейска системи, като Латинска Америка е част от "американската". Не е изненада, че САЩ използват момента, за да се отърват от неудобния за тях Мадуро. Не е изненада също, че Русия, Китай, Турция и Иран пък са на обратната позиция, най-вече за да създават геополитически ядове на Вашингтон.

Само че очевидно Мадуро е дотегнал и на мнозина латиноамерикански държави. Левичарският популизъм, социалистическите експерименти и антиамериканската заядливост, опакована като "национализъм", сринаха една от някога най-богатите държави не само в региона, а и в света - хиперинфлация, символични във валутно изражение заплати, дефицит на основни стоки, загуба на 73 тона злато от държавния резерв... Напълно основателно, лидерите на съседни държави се опасяват от проникване на заразата и в техните общества. Ето защо групата "Лима" (латиноамерикански държави, сред които Аржентина, Бразилия, Чили, плюс Канада) заявява по-твърда позиция спрямо Мадуро в сравнение с "Международната контактна група", водена от ЕС и включваща няколко латиноамерикански държави (тази група започва своето заседание в четвъртък в столицата на Уругвай Монтевидео).

Прочее, ако напрежението във Венецуела ескалира до реална гражданска война и външната военна интервенция стане неизбежна, далеч по-добре е тя да се оглави не от американския президент Доналлд Тръмп, а от бразилския му колега Жаир Болсонаро (същият, който даде кураж на останалите държави в региона, като първи призна Хуан Гуайдо за временен президент). А такъв сценарий не бива да се изключва, като се има предвид лоялността на венецуелските военни към Мадуро (до степен армията да спира конвои с чуждестранна хуманитарна помощ за бедстващото население).

Къде сме ние?

Както вече споменах, България правилно подкрепя единната позиция на ЕС. Похвално е, че Евросъюзът се ангажира с кризата и не оставя Венецуела изцяло в американски ръце (друг е въпросът доколко адекватно ще се справи предвид опита от последните години). Възможността за сериозно стъпване в региона е открита и трябва да се използва. Естествено, България в случая има поддържаща, а не основна роля (основната е на Испания като бивша метрополия на Венецуела).

Това обаче не означава, че България няма интереси във Венецуела. И тези интереси не се изчерпват с петрола и бананите, които можем да внасяме оттам. Основният ни интерес е ликвидирането на "чавизмо-мадуризма" като политически, икономически и социален експеримент. В противен случай примерът може да се окаже заразителен и у нас да наберат сили нашенски "мадуровци". А това би било катастрофа. Която вече изпитахме преди 22 години.

И ако има нещо, с което съм съгласен с поддръжниците на Мадуро у нас, то е, че САЩ трябва да престанат да бъдат "световен полицай". Европейският съюз трябва да ги замести.