През последните няколко години в българското общество се наблюдава изключително нарастващ интерес към българските традиции, фолклор, идентичност, история. Народни носии се обличат като сватбено и абитуриентско облекло. Етнографски събори тип "Жеравна" и "Гела" се радват на огромен интерес. Възстановиха се редица средновековни крепости. Голяма популярност набират възстановките на исторически събития. Все повече българи практикуват народни танци, както като хоби, така и спонтанно на най-разнообразни места - в парка, на главната улица, на морския бряг дори на и в едно от Седемте рилски езера.

Паралелно с този процес наблюдаваме и истерично неодобрение към него. Макар неговите критици да са малобройни, те са изключително шумни и дразнещи (поне в социалните мрежи). И ако в случая с хорото във водите на "Бъбрека" упреците им бяха основателни (последствията от едно неразумно навлизане в деликатна екосистема могат да бъдат сериозни), то спрямо цялостната тенденция наблюдаваме един досаден, комплексарски хленч.

Виещите на умряло срещу връщането към нашите корени могат условно да се разделят на две групи. Първата се състои от идеологически противници на всяка традиция, била тя родова, национална, религиозна и т.н. Дали от грантова мотивация, или от комплекси за малоценност (личностна и/или национална), тези хора системно изразяват позиция против "всичко българско и родно", като в добавка някои от тях се прочуха и с абсурдно отхвърляне на универсални ценности като почитане на храбростта (според тях в XXI век това било "отживелица"). Стигнаха дотам да обясняват как българинът имал проблем със своята идентичност, макар видимо единствено те да имат такъв проблем.

Втората група включва политически маргинализирани, вечно мрънкащи и недоволни от живота люде, които преекспонират проблемите и недъзите на днешната българска държава. Непрекъснато говорят как ние, българите, трябвало да въстанем срещу корупцията, мафията, олигархичните зависимости и прогнилата политическа класа. (Обективно погледнато, изброените проблеми наистина съществуват, но цялостната картина далеч не е толкова апокалиптична, както те ни я описват.) И тъй като мнозинството българи не се трогва от призивите им, а вместо това се отдава на увлечения като хоро, носии и прочие, те драматично констатират, че "България загива с песни и танци".

Получава се като в песента на Мишо Шамара от преди 20-ина години:

Хората танцуват, други се шегуват,

а балъците завиждат и само псуват.

И двете групи критици виждат в посочената тенденция прояви на опростачване, пошлост, кич. Някои дори съзират "дългата ръка на Кремъл", твърдейки, че едва ли не Путин финансира масовото играене на хоро с цел да ни откъсне от Европа чрез подбуждане на български национализъм.

Вярно е, че в обществото (не само българското, това за съжаление е световна тенденция) се наблюдава процес на опростачване. Вярно е също, че някои проявления на българския патриотизъм (веене на знаме с герб в средата, "инсталация" от мезета, наподобяващи обесването на Васил Левски, татуировки, издаващи липса на добър вкус и т.н) са пошли и кичозни. Но дори и най-профанския патриотизъм е хиляда пъти за предпочитане пред националния нихилизъм, макар и облечен в интелектуална претенция.

Що се отнася до мита за Путин, това може да се вярва и говори само от тежко зомбирани и загубили всякаква връзка с реалността русофоби. Първо, увлечението по българските традиции в никакъв случай не е антиевропейски акт, поради простата причина, че тези традиции са част от европейското културно наследство. И второ, Русия никога няма да стимулира автентичен български национализъм, различен от (не)прикрито проруския такъв. Исторически погледнато, Русия/СССР винаги е гледала на всяка проява на български национализъм с недоверие и враждебност - като започнем от революционните комитети на Левски (Апостолът на свободата е осъден с активната намеса на граф Игнатиев), минем през национализма от средата на ХХ век (който Сталин, чрез слугата си Георги Димитров, нарежда "да се гори с нажежено желязо") и стигнем до ледената реакция спрямо честванията по повод "1300 години България".

А всъщност увлечението по хорото, носията и всичко друго изброено е израз именно на нарасналото национално самочувствие на българина.

Нека да се върнем около четвърт век назад. "Желязната завеса" падна и всички българи видяхме каква огромна бездна ни разделя от Западна Европа и Северна Америка. Осъзнахме, че живеем в скотска мизерия (до 1989 г. изкуствено поддържаните цени у нас създаваха илюзията, че стандартът ни е що-годе приличен). Дадохме си сметка, че е немислимо да настигнем Запада за 10 или дори 20 години. Отгоре на всичко същият този Запад ни отряза достъпа, вкарвайки България в "черния списък" на Шенгенското споразумение.

Разбираемо, по онова време никак не беше модерно да си патриот. Вместо това мнозина спореха чие чуждопоклонничество (естествено, на "западна" държава) е най-хубаво.

Сега всичко това е само лош спомен. Живеем значително по-добре, караме като цяло прилични коли, притежаваме модерна техника, позволяваме си почивки в чужбина. И най-важното: срещите ни със западняци отдавна вече не са като досег с извънземна цивилизация. Нормално е да ни порасне самочувствието, още повече, като знаем какво сме изстрадали до не чак толкова отдавна.

И ако това важи за родените преди 1985 г., то днешните млади българи дори не са осакатени по този начин. Те израснаха с убеждението, че принадлежността ни към цивилизования свят е даденост. Те не разбират значението на понятието "шенгенска виза" и не знаят коя е мадам Коломбел*, но за сметка на това, благодарение на вълшебни думички като "low cost" и "airbinb" светът е техен, също както и на връстниците им от другите развити страни. Нещо, което нашето поколение (роден съм през 1978 г.) на техните години не можеше и да мечтае.

Повече от две десетилетия сякаш се свеняхме от българското, стремейки се да станем интегрална част от Запада и да се утвърдим като такава. Затова сега се връщаме към корените си и няма кой да ни спре! Независимо от маргиналния хленч на разни критикари...

*Натали Коломбел е началник на визовата служба на Посолството на Република Франция у нас през втората половина на 90-те години на миналия век. Става известна със серия от скандални разкрития за арогантно и унизително отношение от нейна страна към български граждани, кандидатстващи за виза. След натиск от правителството на Република България, начело с Иван Костов, френското Външно министерство я отзовава от София.