"Понякога човешките същества са съвсем като пчелите. Пчелите ожесточено защитават кошерите си от всички, които са отвън. Веднъж влязъл в кошера, пчелите-работнички приемат, че трябва да си допуснат от мениджмънта и не те забелязват..."

"Добри поличби", Тери Пратчет

Не този цитат бях планирал да вдъхнови настоящата статия, но тъй като съдбата (в този случай Фейсбук) ми го напомни, докато се подмотвах и си намирах други занимания, вместо да я напиша, той съвсем естествено се превърна във вдъхновението, от което имах нужда. Има поне три неща, които трябва да обсъдим за съществуването на настоящото правителство, в навечерието на шестия месец от неговото гласуване от българския парламент и този цитат описва и трите.

През последните две години политическите партии инвестираха огромно усилие в това да се превърнат в кошери. Заети в битката си с "другостта", те създадоха затворено пространство, в което всички извън него са заплаха, а кошерът на партията трябва да бъде защитен на всяка цена. Извън стените на кошера има само враждебна среда, която цели единствено и само унищожението на кошера. В тази картина, партиите, които по принцип функционират поне на няколко нива - отдадени и в този смисъл радикални последователи (партийни членове), симпатизанти и доброволци (хора, споделящи идеите и склонни да жертват от времето си, експертизата си и ресурсите си за партийната кауза), близки организации (такива, които имат съвпадащи интереси с определени части от партийната програма) и накрая гласоподаватели (тези склонни на едни или други избори да гласуват за партията), загубиха тази гъвкавост и създадоха единствено и само пчели-работнички. Ако някой е външен, той е заплаха и всички тези кръгове се затварят за мнението, експертизата, позицията и интересите му, без значение дали тя е добронамерена критика, опит за алтернативен поглед или откровена манипулация на факти и заплаха за партията.

Нищо страшно, ще кажете вие, то винаги е било така. И да, и не. Винаги е било подобно, но кошерите бяха по-малки. Те обхващаха първата група - тези отдадените последователи, които в споделянето си на една по-радикална (спрямо визията на гласоподавателите, например) визия за политиката; другите бяха сравнително по-склонни да водят разговор, да разпознават нюанси, да не виждат заплаха във всичко различно и опит да се убие кошера при всяко нарушаване на периметъра. Та, понеже започнах с тази метафора, да я разширя - пространството, в което пчелите летяха и се срещаха с други пчели, от други кошери или без кошери беше доста по-голямо. Днес, в разрастването си, кошерите не оставят почти никакво пространство, което не принадлежи на тях. Войната е обхванала почти всички части на българското общество и направи разговорът за общо бъдеще на тези кошери почти невъзможен.

Разбира се това е сериозен проблем по поне три причини.

Първо, без разговор за общото бъдеще, основният консенсус, който прави демокрацията възможна - този, че победителят има право да взема решения, които обвързват всички, защото кошерите са си кошери, ама има и друго пространство, което е споделено и то прави кошерите възможни - се разпада. Ако се разпадне този консенсус, се разпада демокрацията и остава само поглъщането на всички кошери от един. Какъв е резултатът от това, помним надявам се добре, макар оценката за това да не е, за съжаление, еднозначна.

Второ, създаде ситуация, в която критичното мислене се свежда до разграничаване на това кой е вътре и кой е вън. Ако "мениджмънтът" не е допуснал някой/нещо (експерт, политик, журналист, медия, идея, факт и т.н.) вътре, той/то е враг и обратното - ако е допуснат, няма значение дали той/то може да спаси или да убие кошера, никой не му обръща внимание. Ситуацията се разраства до състояние, в което всички са убедени, че тяхната истина е единствената, чуват мнения, които отговарят на и потвърждават тази истина, допускат факти, които потвърждават тази истина и вземат решения, които стъпват на тази истина. Тя вече не е трудно постижима, основана на постоянно търсене и съмнение процес, последван от трудни и многослойни решения. Тя е такава, каквато ние сме я намерили. И така се отгледа усещането, че има само една истина, нашата (това също е известно в науката като "пост-истина", ама не очаквах, толкова бързо да се разпространи по нашите ширини). А както знаем, също от сър Тери - "компанията на тези, които търсят истината е за предпочитане, пред компанията на тези, които са я намерили". Търсенето обаче иска пространство и не търпи ограниченията на кошера.

Трето, направи създаването на управленска коалиция трудно решимо уравнение. Тук не говорим нито за класическите стратегии на демократичното състезание, в което имате състезание, което един печели, или имате състезание, което после се превръща в сътрудничество между няколко субекта (коалиции), за да се формира управление, нито имате сътрудничество (правенето на предизборни-коалиции), за да се състезавате и да спечелите. Тези ситуации изискват онзи консенсус, с който започнах. Кампаниите, които се наблюдават през последните години, комуникацията, която се случва, и решенията, които се вземат, са фиксации. Те имат за цел просто да отиграят ситуация, тук и сега, и така, че да убие противника.

Какво ще се случи след това е въпрос, които идва доста по-късно. Резултатът е - политика, която се случва пост-фактум, а не процес, който се управлява (още по-малко се управлява стратегически).

И тук стигаме до второто нещо, което трябва да обсъдим - коалициите. Теорията за рационалния избор и пространствените модели за коалиционното формиране извеждат сравнително подробно факторите, които влияят върху предвиждането и обяснението на различните коалиционни модели - брой партии за формиране на малцинство, идеологическа дистанция, позициониране спрямо радикалните (членовете) симпатизанти и гласоподавателите, най-малкото общо кратно и т.н. Тези модели обаче обикновено са основани на обяснение, което е фиксирано в един единствен момент от времето, този на създаването на коалицията. И разбира се, с основание, това изглежда най-трудния момент - да се намери партньор/и и да се изгради доверие и съгласие, което да се превърне в стабилно правителство. Няма как обаче да разглеждаме коалиционното управление, като статичен процес - веднъж създадено, то е неизменно и предопределено, поне за следващите 4 години. Тъй като коалициите, без значение как ги обясняваме, включват различни партии, те обикновено създават разминаване между партийните заявки/политики и на практика реализираните политики. Така партиите и техните лидери в една коалиция са изправени пред постоянното предизвикателство да обяснят защо правят компромиса, който е необходимо условие за коалиционно управление, без да нарушат партийните интереси и отстоявайки интересите на хората, които подкрепят/са гласували за партията. Това изисква постоянен баланс между публична комуникация, която проблематизира управлението, за да се защити партийния интерес и необходимостта да се запази компромисът и управлението. И тук стигаме до поне два проблема на настоящата коалиция в България.

Въпреки че ситуацията, в която управление се сформира от политически опоненти не е уникална за света (спомнете си първата коалиция между ХДС и СДП в Германия), такава, при която коалицията включва партии, които са се зарекли да се унищожат взаимно (съдебно преследване, разследване за корупция, арестуване на председател на една от партиите, докато другата управлява) е сравнително непозната - да ви върна към метафората за кошерите. Подобно решение прави компромиса изключително голям, но и по-важното - процесът, който е нужен, за да се поддържа този компромис, сравнително сложен. Компромисът бе възможен преди всичко заради контекста, в който се случи - сложна политическа ситуация, нестабилно управление, паритет на подкрепата за двете най-големи (като гласове) партии, нарастване на президентското влияние и други фактори. Той обаче не беше компромис на различни политически виждания. Той беше "уж" съюзяване в името на общи политики, за сметка на забравянето за започналата две години по-рано война. Тоест, индулгенция в името на реализирането на определени големи политически цели.

Първо обаче, този компромис беше различно голям за двете политически формации, тоест цената, която се плаща от "мениджмънта" за решението да се допусне външният в кошера е различна. ГЕРБ се върна като основен фактор в българската политика и за техните симпатизанти, това вероятно оправдава, в някаква степен, липсата на резултати, свързани с постигането на политическите цели. Далеч не толкова ясна е ситуацията пред ПП-ДБ, за чиито пчелички изваждането на ГЕРБ от управлението беше не просто цел, а превърната в идеология политическа програма. С напредването на времето и липсата на политически успехи, оправдаващи компромиса, ще става все по-трудно той да бъде отстояван.

И второ, този компромис не беше ясно дефиниран, в следствие от това отговорността за него не беше солидарно поета. Да, думата ми е за липсата на коалиционно споразумение. В историята на управленските коалиции, политическите науки познават както изключително сложни коалиционни споразумения - до степен да разписват механизми и процедури за реакция в случай на неизпълнение на поетите от партньорите твърде конкретни ангажименти, така и сравнително общи споразумения, които само регулират рамката, в която да функционира правителството. Един извод обаче може да се направи - колкото по-голямо е недоверието между партньорите, колкото по-ново е партньорството, толкова по-детайлно е коалиционното споразумение (отново за справка преговорите и резултата от тях между СПД и ХДС). Вероятно нямате съмнение относно нивото на доверие между ПП-ДБ и ГЕРБ, на етап формиране на правителство. Въпреки на практика отсъствието на такова, споразумение липсва и до този момент. Подобна ситуация вкарва и двете управляващи формации в режим на постоянно оправдаване, тъй като липсва адекватен измерител за успех или провал на съвместното управление. Този режим естествено кулминира в политическия шантаж, който се проведе по време на обсъждането и гласуването на последния вот на недоверие, внесен от БСП предната седмица.

Силната асиметрия в настоящата коалиция, ще продължи да бъде постоянен генератор на нестабилност, което неизменно ще засили процеса на взаимно изнудване и постоянно блокиране на процеса на вземане на решения в рамките на това управление, без обаче това да води до създаването на алтернативна формула за управление. Тази асиметрия се дължи на два фактора - първо за подкрепящите ПП-ДБ реализирането на определени политики са в пъти по-важни отколкото са те за подкрепящите ГЕРБ, тоест, компромисът за тях изглежда все по-труден; второ отговорността за вземането на решенията се носи (по силата на съзнателно направен от тях избор), единствено и само от едната страна ПП-ДБ. За ГЕРБ всеки успех е общ, а всеки провал е на техните "не"-партньори. Надявам се нямате илюзии относно това, колко е спешно тази ситуация да бъде променена, а процесът да бъде вкаран в режим на споделена отговорност и процедура за контрол върху поведението на участниците в "съвместното" вземане на решения. Не за друго, а защото цената се плаща от българските граждани.

Така стигаме до третия важен въпрос. Този за това кой е вътре и кой е вън. Тук ситуацията от метафората е напът да се преобърне. Пчелите работнички, някак инстинктивно се питат дали допуснатите вътре (специфично ГЕРБ/Бойко Борисов и ДПС/Делян Пеевски) имат място в кошера, докато "мениджмънта" упорито отрича те всъщност да са вътре. Тази откровено "биполярна" ситуация създава поредната иновация, в която няма нищо ново за българката политика. Има две партии, които очевидно управляват, без да са в управлението. Те имат блокиращ потенциал, върху всяка политика, която е залог за оцеляване не само на управлението, но и неговите "двигатели" ПП-ДБ, без да носят дори минимална отговорност за изхода от този процес. Вероятно това изглежда по различен начин отвътре, в кошерчето (разбирай ПП-ДБ), ама отвън изглежда като предизвестен край. Най-лошото в тази ситуация е фактът, че започналият през 2014 година процес, в който българските граждани се опитват да отвоюват държавността от ръцете на различни корпоративни, лични и престъпни интереси, изглежда като да е направил 360 градусово завъртане и да се е върнал в началото си.

На фона на отминалия съвсем скоро ден, в който чествахме падането на Берлинската стена, ми се струва изключително важно, ние като общество да счупим тия кошерчета. Да излезем от балона на "самодоволството" и арогантността, с която гледаме на другите. Да възстановим критичността и способността да се търси истината и предлагам да започнем с тази коалиция.