Богатите гласуват за леви партии? Тази констатация се появява на корицата на блестящото есе на Томас Франк, американски журналист и кореспондент на Le Monde Diplomatique. Книгата му ще разстрои онези, които са опечалени от задълбочаващата се с всяка година блудкавост на Социалистическата партия, доколкото метаморфозата на американската левица предлага аналогии с това, което се случва едновременно във Франция. Следователно в 21-ви век бедните гласуват за десни партии, а богатите за леви? Ако има нещо извратено в тази размяна на позиции, то тогава нашите демокрации са извратени. Но как стигнахме до тук, пита в статия, посветена на книгата, френското списание Le Nouvel Observateur.

Томас Франк разказва за провала на американските демократи, които през 70-те години се провъзгласиха за "партията на народа срещу тази на знатния род". Половин век по-късно работниците и работническата класа изоставиха партията на Франклин Рузвелт и Уилям Брайън, които сега работят, за да помагат все повече и повече на тези, които нямат нужда - отново изкривяване. Дори Барак Обама, въплъщение на един съживен Рузвелт и на една нова мечта за американския народ, Обама, пред който целият свят проля в нощта на избирането му, 20 януари 2009 г., сълзи на радост и недоверие, обещаващият Обама се провали.

Неравенството е голямото предизвикателство, каза той. Но думите му също бяха изопачени. Самият термин неравенство се превърна в пряк път за одобрение на онова, което направи богатите богати, а бедните по-бедни. Неравенството вече не е констатация, най-малко пък битка - или само фасада, казва авторът. Демократическата партия се отказа от първоначалната си мисия - споделянето на просперитета, нестихващата борба работниците и служителите да получават заплата, съизмерима с тяхната работа.

"Професионалистите"

От 80-те години на миналия век леден технократски дискурс замразява демократичния идеал - правителство на народа чрез народа, в името на фатална глобализация. Всички левици на света изглежда са придобили тази нова клиентела, която Томас Франк нарича, по някакъв объркващ начин в началото, "професионалистите". Професионалистите? Те са родени в добри семейства, добре образовани, добре платени, с добри контакти. Тези "десет процента" съставляват кастата на левите неолиберали в Америка. Във Франция това биха били тези, които се присъединиха към "социалистическата десница", хора, които са останали в ляво по навик, докато техният мироглед и начин на живот нямат кой знае каква перспектива.

За Томас Франк духът на професионалистите се просмуква в цялото американско общество, широко разпространяван всеки ден от медиите. Тази каста също набира привърженици сред "креативните" Уолстрийт и Силиконовата долина и включва левите босове и милионерите филантропи. Професионалистите задават тона - морален, финансов, интелектуален, културен, технологичен. Обзети от технократска треска, те от десетилетия демонстрират критичен дух, който почти не съществува по отношение на "напредъка" и възпяват духа на "иновациите" и "промяната".

Семантиката отново е изкривена: от дълго време синоним на социалистическия прогрес, за Социалистическата партия думата "промяна" се превърна във външна сила, срещу която не бихме могли да направим нищо и трябва абсолютно да следваме. Няма смисъл да се борим. Приспособяването към модерността, тичането след нея от страх да не станеш банален, се превърна в мантрата на демократите в Белия дом - мантра, преобладаваща и в социалните демокрации на Европа.

Дори понятието "меритокрация" е обърнато с главата надолу. То в момента е обсебено от идеята, че привилегиите са заслужени. Високопоставени, царски заплатени? Всичко е нормално, защото го дължим на най-добрите. Под бялото си наметало меритокрацията се превърна във враг на солидарността. Този без диплома заслужава ли нещо друго освен съдба на някоя монтажна линия или в тоалетните на летището с чашка за бакшиши? Идеята, че един работник може да бъде добре платен за "неквалифицирана" работа, не преминава през кръвно-мозъчната бариера на професионалиста.

Другият проблем, но не на последно място, е покорността пред лицето на властта. В тази влиятелна класа всички са добре образовани. Да се спазва толкова много "идеологическа дисциплина" сред членовете й е за Томас Франк друга причина за нервен шок. "Те са послушни мислители, които внимателно прилагат и интернализират господстващата доктрина в тяхната дисциплина, каквото и да е тя." Той дава за пример ортодоксалните икономисти, които не искат да знаят нищо за икономическата мисъл, смесена с хуманитарните науки на неортодоксалните и които във Франция се наричат "ужасени икономисти". Той припомня, че талантливите сътрудници на Рузвелт са избрани извън мейнстрийма и основните академични течения. Дори онези, които произхождаха от Айви Лигата, група от елитни университети, бяха дисиденти в собствената си сфера, като Галбрайт.

"Юпи Уудсток"

Барак Обама направи обратното, като се заобиколи с придворни от "деполитизираната първа класа". Есеистът дори посочва точния момент, когато новият президент се отказа от големия катаклизъм, който се очаква от него, два месеца след пристигането му в Белия дом, в стая, пълна с банкери на Уол Стрийт. Те можеха да разчитат на него, че тяхната индустрия няма да бъде преструктурирана и че икономическата посока на нацията няма да се промени.

Обама е събрал повече пари на Уол Стрийт за кампанията си, отколкото неговия републикански съперник. Той замълча за Северноамериканското споразумение за свободна търговия (Алена), което позволява на фирмите да инвестират безопасно в Мексико. Няма повече протести по време на дебата за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), с цел да се разшири този модел в името на "необходимата промяна". Но след финансовата криза през 2008 г. и последвалото отвращение на гражданите, Обама можеше да предприеме левичарски мерки по много начини. Например, чрез активиране на съществуващите антитръстови закони.

Томас Франк, "гражданин с ярки розови симпатии", пише тази книга също така и с цел да преодолее собственото си разочарование. Той е изследвал кога социалният дух на Новия курс беше обявен за остарял и бяха подиграни ценностите на синдикализма. Той минава през етапите на разрушаването: Джими Картър, голямото му намаляване на данъците, мащабната му политика на дерегулация; Клинтън, "синтез в един човек на мерзката, отвратителна диалектика, която описах и която пристигаше във Вашингтон, за да довърши мрачния дизайн на своята класа." Президентството му е скицирано в "Юпи Уудсток", по време на който Демократическата партия става партията на банкерите.

В много отношения човек би се замисли дали да прочете четиридесет години история на френския социализъм. Във Франция през 2018 г. онези, които защитават класическите идеи на социализма, често минават за "левичари", а етикетът едва ли е ласкателен. Да се чуди човек дали във Франция, както в Америка, това не е явление, което се счита за запазено за пазара на недвижими имоти, който унищожава социализма.