Вдъхновен от селджукската архитектура, президентският дворец на Реджеп Ердоган в покрайнините на Анкара се простира на почти 300 хил. кв. м. Държавният глава на Република Турция заяви тези дни, че смята да промени и площада Таксим в Истанбул, построявайки там джамия и казарми от османски тип. Това не е нова идея, но изглежда така, че вече може да бъде реализирана.

На материалния размах на Реджеп Ердоган може да се гледа като на отражение на неговите властови възможности и амбиции. Все пак в управленската хронология на турския президент са записани знакови победи – срещу опозиционните партии и организации, както и срещу секуларни институти на Републиката като военните и съдебната система. А с оттеглянето на бившия министър-председател Ахмет Давутоглу, изглежда така, че в управляващата АКП остава все по-малко място за алтернативни прочити на турския политически процес.

И все пак цялото това концентриране на власт в президентския дворец има потребност от своето законово формализиране, т.е преминаването от парламентарна към президентска република. Това минава през промяна на Конституцията, което може да се осъществи или чрез провеждането на референдум, или чрез подкрепата на квалифицирано мнозинство в Меджлиса. Въпреки че управляващата АКП има мнозинство в турския парламент (с 316 народни представители от 550), то не е достатъчно нито за първата опция (необходими са 330 гласа за иницииране на народно допитване), нито за втората (необходими 367 гласа за нормативни промени).

Точно тук фокусът на вниманието от месеци насам се насочва към Партията на националистическото действие (МХП), ръководена от Девлет Бахчели. Въпреки че официално функционират като опозиция на АКП, турските националисти осигуриха няколко ключови подкрепи за правителството, последната от които беше при премахването на депутатските имунитети на редица народни представители, най-често от кюрдската Народно-демократична партия.

Сътрудничеството между АКП и МХП кореспондира с тяхната сродна електорална база. И за двете партии ислямът и национализмът са основни референции. Разликата е в тяхното степенуване: за АКП ислямът е на първо място, а за МХП – национализмът. Повишеният националистически фокус на АКП обаче, особено в контекста на операциите в Югоизточна Турция срещу местните кюрди, допринесе за маргинализацията на МХП в малките градове и села. Неслучайно МХП загуби 4.4% от електората си в рамките на двата парламентарни избора от миналата година (от 16.3% през юни месец на 11.9% през ноември). Така парламентарната бариера от 10% започна да бъде отново фактор за турските десни националисти.

Тяхното постепенно асимилиране от АКП е една от причините, поради които нагласите срещу Девлет Бахчели в рамките на партията добиват все по-мащабен и организационен характер. В началото на годината заместник-председателят на МХП, Юмит Йоздаг, подаде оставка от поста си, а тези дни един от заместник-председателите на парламентарната група на МХП, Октай Вурал, направи същото.

На този фон, на 19-ти, този месец МХП имаше извънреден конгрес, организиран от опозиционно настроените към Бахчели лидери в рамките на партията. Същият бе бойкотиран от ръководството на МХП, но въпреки това форумът събра достатъчен брой делегати, така че да има легитимен статут. На него бяха направени няколко промени, една от които бе вкарването на точка за избор на нов председател на предстоящия следващия месец друг конгрес.

В основата на всички тези процеси обаче стои почти 60-годишната Мерал Акшенер. Бивш министър на вътрешните работи от средата на 90-те, Акшенер е била част от Партията на верния път, консервативна формация от умерената дясно-центристка традиция на Турция, преди да се присъедини към МХП през 2001 г.

Акшенер има основание за самочувствие, тъй като данните от социологическите сондажи са на нейна страна. При хипотетичното й лидерство, МХП има шанса да се разшири електорално поне с 50% спрямо подкрепата, която има под ръководството на Бахчели, а оттук – и да увеличи значително парламентарното представителство на партията. За това може би допринасят и позициите на Акшенер, които са доста по-различни от тези на Бахчели. Акшенер е твърдо против въвеждането на президентска система в Турция от самото начало на този дебат. На срещите си с избиратели същата вече и заяви, че на АКП трябва да се гледа като на конкуренти, а не като на коалиционни партньори.

А на този фон, друго изследване от преди няколко месеца показа, че всеки трети, който заявява, че има нужда от нова дясна партия, всъщност е избирател на МХП. А 37% от избирателите на партията казват, че обмислят гласуване за друга от съществуващите партии. Посочваните причини за това са най-често лидерството на Бахчели и липсата на суверенност на партията спрямо АКП. А при почти 20-годишното ръководство на Бахчели, МХП загуби градски електорат от Народно-републиканската партия и селски такъв от АКП. Първия, защото Бахчели направи компромиси със секуларизма, втория – защото АКП е по-автентичен изразител на ислямизма.

Защо всичко това е важно за турския президент Реджеп Ердоган?

Под ръководството на Бахчели, МХП постепенно се маргинализира и има всички шансове да не успее да прескочи 10%-та парламентарна бариера на турския Парламент при извънредни избори. А това ще бъде еднозначен успех за АКП. Защото, един път, поради спецификата на турската избирателна система, партията на Ердоган ще си осигури конституционно мнозинство, и, втори път, ще остане единственият титуляр на турския национализъм. А това е дори по-сигурният път към президентската система и от този на референдума.

Възможно ли е Мерал Акшенер да направи МХП от негласен партньор на АКП в експлицитно опозиционна на Ердоган партия? И да обърка сметките на Двореца?

Амбициозните въпроси имат нужда от амбициозни отговори, каквито Мерал Акшенер има.