Александър Томов - откровено за себе си, писането, Костов, варварите...

В два тома писателят Александър Томов споделя своите размисли за предателството на българските интелектуалци и отмъщението на политиката.

Той разказва за първите си стъпки в литературата, прави съпоставка на родната литература със западната, търси отговор на въпроса що е литературна класика, размишлява върху новото място на поезията, припомня „дисиденството" на писателите по време на тоталитарното управление, споделя за трагичната съдба на своя син, проследява развитието на кинодраматургията.

В „Според мен" Александър Томов е изключително открит и откровен, а в частта за сина му Роман писателят буквално разголва душата си.

В първия том авторът се връща в детството си, разкривайки огромното влияние, което са му оказали Пушкин и Лермонтов.

„Нашата българска литература е дълбоко провинциална. Дотолкова провинциална, че направо очарователна.
Ние от край време сме били подражатели на Запада в литературата", пише авторът.

Томов прави директни сравнения между провинциализма на нашата поезия и модерната поезия на Запада.
И ако родната поезия тепърва ще се опитва да навлезе в дебрите на модерното, то според него това се отнася в още по-силна степен за българската проза.
Основна причина за това изоставане той вижда в 5-вековното турско робство.

„Някои продължават да твърдят, че в областта на културата няма малки и големи народи. Има, според мен".

За Томов и талантът е нещо, което не може да се обясни - или го имаш, или го нямаш. Което веднага подсеща за фундаменталния труд „Бунтът на масите" на Хосе Ортега-и-Гасет, в който той категорично се противопоставя на тезата, че хората се раждат равни.

„Не съм много сигурен, че става дума за писател" са думите, с които Томов започва своя разказ за Николай Хайтов и "неговите далавери", както и за премеждията, през които е преминала съпругата му заради Хайтов.

Едва ли в родната ни литература се е появявал по-искрен - въпреки огромната мъка - автопоглед към една лична трагедия, към житейски момент, слагащ отпечатък за цял един живот.

„Намерих го в един вторник в гарсониерата, която някога му бях подарил.
В банята, с прерязани вени, притворил спокойно очи, потънал в собствената си кръв. Бе се самоубил като римски патриций, така както го бе описал в собственото си стихотворение „В полунощ".

Това не е художествен сюжет, а трагичната съдба на големия син на Александър Томов - Роман, който се самоубива на 33 години.

Писателят и до ден-днешен не може да си прости, че е прозрял прекалено късно, че синът му се е готвил отдавна за смъртта и е давал красноречиви поетични знаци за това.
Той никога няма да спре да се обвинява, че не е отделял достатъчно време за него.

„Писането е в дъното на моята драма. То е причина за всичките ми полети и падения - изцяло. Аз съм жертва на думите в истинския смисъл", пише Томов.

„Моята жажда за смърт е от една страна жажда за обезболяване, а от друга - за вечност. Смъртта е и двете - обезболяване и вечност" - цитат от дневника на Роман.

И в други свои текстове Александър Томов е споделял голямата близост, която е съществувала между син и баща, обогатена от професионалните разговори - за история, поезия, литература.

В края на първия том Александър Томов се спира на киното, което определя като „странен магически занаят".

Писателят разкрива огромните разминавания, които е имал с режисьорите, снимали филми по негови текстове. Но търси и отговор на въпроса защо нямаме истинско българско кино и филмите ни падат все по-ниско и по-ниско.

Според него с напредъка на техниката и все по-съществената роля на кинодраматургията в един момент ще се сбъдне прочутият афоризъм на Оскар Уайлд, в който се казва, че не изкуството подражава на живота, а точно обратното - животът подражава на изкуството.
Томов проследява пътя от микроглобалното към макроглобалното, чийто извор е техниката. Авторът очертава и разликите между европейското и американското кино.

Явно, "болезнена откровеност" е лайтмотивът и в двата тома на "Според мен" на Александър Томов.

И докато в първата книга писателят "бърка дълбоко в раната" на една лична драма, то във втория том авторът - също толкова "безпардонно" откровен - съумява да покаже как дейността му на общественик се превръща също в лична драма.

Драмата на противопоставянето на интелектуалеца срещу останалите.

Две основни теми изпъкват от втората част на "Според мен". Знаковата за най-новата ни история фигура на Иван Костов и събитията, станали повод за написването на емблематичните три есета на Томов - "Новите варвари".

"Едно е да се бориш за свобода и европейски стандарт, за какъвто всички мечтаехме в началото на нашата демокрация, а съвсем друго е днес, в 2007, да се чудиш как да си платиш сметките за ток и парно и едновременно да прочетеш във вестника, че семейството на Иван Костов, в който някога си се клел и който на свой ред е заявявал по митингите, че никога няма да те предаде, посочва в декларация за доходите си официално, че е закупило за 120 хил. долара акции".

Така Томов започва да изяснява - за себе си и за читателя - личността, политика и управленеца Иван Костов.

Без да спестява - отново на себе си - констатациите, че дължи кариерата си на общественик - шеф на НСРТ, именно на Костов, Томов в същото време без условност заявява разочароването си от бившия вече наш премиер.

"Какво общо може да има синият интелектуалец, какъвто бях аз на времето, с такъв като Иван Костов и семейството му.
Костов и себеподобните му не са и никога не може да бъдат интелектуалци. Той е примитивен по своему. Той по същество се идентифицира с тълпата, с най-крайната част от нея".

Чрез анализ на свои конкретни срещи с Иван Костов писателят се опитва да изясни същността на възхода и залязването на този наш политик, който неименуемо има място в управленската ни история.

Типът Костов, пише Томов, е типът Александър Македонски, той е мечът, или му се иска да бъде мечът, и няма нищо общо със своя учител, с великия Аристотел, от когото произхождаме всичките ние, интелектуалците...

Липсва му замах, широта в съжденията. Манталитетът му е на счетоводител. Не се съобразява и не слуша никого, а се големее и гледа от високо, категоричен е Томов в оценката си за тогавашния премиер.

По думите на Томов, действията на Иван Костов се обуславят от логиката на типичния наемник - отива там, където е по-добре оценен от другите.

Според автора разковничето на успеха при Костов е, че той е лидер, краен индивидуалист, антиотборен играч.
Нашенецът винаги се респектира и плаши от подобни хора, заключава Томов.

Уточнявайки, че Иван Костов влиза чист в политиката, Томов споделя по-късните си вече впечатления - дискретният чар на буржоазията вече обсебваше Командира, а съблазнителните сирени на лукса го мамеха с очарователното си пеене, разказва авторът.

Той е категоричен в оценката си - изживяването като паметник, като вожд и египетска пирамида, според мен и било винаги пагубно то е и една от причините на последните избори Костов да бъде свален, да бъде туширан от собствения си народ.

Едно от големите събития през 2001 година бе кризата в националното ни радио, при която Томов - като шеф на НСРТ, е сред основните действащи лица.

Остротата на всичко, което се случи тогава, крайностите, до които стигнаха страните в спора в стремежа им да постигнат целите си, провокира дълбоко писателя Томов за създаването на трите емблеми и метафори на прехода ни - есетата "Новите варвари".

И този отрязък от втората книга доразвива отново противопоставянето интелектуалец - останали, върху което Томов акцентира.

Излезли в тогавашния вестник "Демокрация", есетата предизвикаха страхотен обществен и интелектуален резонанс, "повлякоха крак", за да се появят множество техни отговори, анализи и т.н. - отразени в книжката, създадена от тогавашните издатели на романите на Томов - "Развитие", в която книжка бяха събрани трите есета и цялата полемика около тях.

Въпросните три текста Томов пише на един дъх - Бях абсолютно потресен, разказва той. Това не бе разправия (кризата в БНР), не бе борба за налагане на някакви принципи, а вендета, кървава балканска вендета, която трябваше да има някакъв смислен отговор.
Затворих се вкъщи, не излязох два дни навън и избълвах "Новите варвари", изригнах ги просто така, както не съм изригвал нито едно свое стихотворение, нито един свой разказ, новела, роман. Не бях просто на себе си...

Иначе, лаконично Томов определя въпросните текстове като - остра политическа сатира, и също толкова лаконично заявява - За "Новите варвари" мога да кажа много и нищо да не кажа. Забравил съм ги. Те са чуждо, политическо тяло в творчеството ми, но са показателни. Нито един текст не ми е създал толкова много врагове, колкото те, казва Томов...

За да дойде заключението - Истински писател без големи и малки врагове няма.

Не може да се каже, че двете книги на Александър Томов са исторически поглед към онези събития.
Твърде малко време е минало от тогава, липсва дистанцията, от която историята започва да описва и тълкува случилото се.

Томов по-скоро се опитва - сам за себе си - да отговори на въпроси, да открие метафорите за някои събития.

Събития - на които свидетели, а и участници сме били и ние.