Тези дни в книжарница "Хеликон" бе представена една необикновена книга - "Чашата на гадателката. Българското приключение на един млад англичанин", от Джон Хамилтън.
Книгата е на Издателска къща "МаК", в превод на Огнян Дъскарев.

20-годишният английски журналист се впуска в едно пълно с неизвестности и несигурности пътешествие в отдалечена и малка страна, за която не знае нищо друго, освен, че отхвърлила комунизма с "кадифена революция".

Преживяванията му от 10-годишното му пребиваване в България в годините на прехода приличат на един необикновен филм, който и в най-голямото си въображение не е могъл да си представи. Тази малка страна едновременно го поразява и очарова със странността на историята си и с особената си психология, която не е срещал никъде другаде.

За българите той пише с много сърдечност и на моменти пристрастност, но без да подминава и критиките. Понякога те са причинени от недостатъчно разбиране на политическите процеси, но в повечето случаи финно и с тънък хумор сипва лековита сол в раната.

Необичайно за младостта си, Хамилтън познава историята на много други народности и подхожда с проницанието на тънък изследовател на душевността. Тези негови качества правят неговото българско приключение не само увлекателно, но и полезно четиво за нас българите - как изглеждаме отстрани през погледа на интелигентен и буден чужденец.

"Научих много за тази земя. Влюбих се, срещнах приятели, и понякога си мислех, че никога няма да я напусна.
Омагьосан бях от изумителната й непредсказуемост, от неуспехите й, от странните й политически експерименти...

"Ние сме роби. Ние сме като израилтяните, които прекарали 40 години в пустинята. Докато поколението, което познаваше робството, не остарее и не умре, няма да познаем свободата". (Обяснението на приятел за изпитанията на посткомунистическа България, 1997 г.)...

Сякаш чувствах историческото бреме, което лежеше на раменете на тези хора.
И то какво бреме! Още от средновековието, когато е била част от Отоманската империя, България е избирала губещата страна във всеки голям геополитически конфликт. Тя не позна Ренесанса, съюзи се с победените в двете световни войни, и живя през Студената война в съветския хладилник...

Преди няколко години в резултат на повърхностно и кратко разследване се оказа, че двама министър-председатели, сто двадесет и един министри и сто двадесет и девет депутати са били агенти на службите на ДС. Това достатъчно ли е?...

През 1989 България е най-верният съюзник на СССР. Диктаторът Тодор Живков веднъж предложил на Брежнев страната му да стане 16-та съветска република. И ето, днес България влиза в Европейския съюз...

Повечето от другите комунистически страни отхвърлиха потисническите си режими с ярост и страст: Полша - решително, Румъния - отмъстително, Чехословакия - стилно. Хърватска, Босна и Сърбия - с война. В България нямаше нищо такова. Тя се впусна в демократическата ера сякаш безразлично, често поглеждайки през рамо назад... Това е безкръвен преврат. Кадифена революция...

Да учиш български бе все едно да се учиш да мислиш по нов начин. Дори езикът на тялото е различен. Българите поклащат главите си, за да кажат „да" и кимат, за да кажат "не". Знакът "да" е леко, радостно, безгрижно и условно поклащане, докато знакът "не" е рязко, отхвърлящо, изнервящо и лаконично кимване... Едва ли отрицанието другаде е било толкова решително и забавно...

Искам цвете едно, но сега!
Цвете едно, но сега.
Защото утре започва от днес.
(Антикомунистическо поп-парче, 1997 г.)"

Джон Хамилтън