Снощи бе паметна вечер. Всеки, посетил дългоочаквания концерт на радио и телевизия City, го е запомнил с нещо. Едни с лошо, други с добро.

Като цяло концертът беше добре организиран. Имаше си всичко необходимо за мащабно събитие: видеоекрани, световни изпълнители, водещи, звук и многобройна публика. Дори и сипещият се цял ден дъжд поспря.

На столичния площад „Батенберг" се стекоха повече от 50 000 души.

На жълтите павета беше същински ад. Пространството бе така оградено, че веднъж попаднеш ли във вихъра от хора, трудно можеш да се измъкнеш. Неслучайно мнозина си тръгнаха точно поради тази причина.

Често ентусиазирани почитатели идваха със забързана крачка към сцената и минути след това си тръгваха с не по-малък устрем.

Поради многото хора местата, откъдето можеше да се види нещо на сцената, бяха много бързо заети и закъснелите нямаха никакъв зрителен контакт с нея.

Някои, застанали отстрани, се оплакваха от големите екрани, закриващи самата сцена. Че за какво са такива екрани, които не само не може да се видят, ами дори закриват изглежда към сцената?

Иначе поканените гости на концерта си свършиха работата - до степен, колкото може един посредствен диско изпълнител.

Най-голямото недоразумение на цялото събитие обаче бяха водещите. Много превъзбудени, те явно бяха сбъркали събитието с някой детски рожден ден, защото държанието им бе абсурдно за всеки средно интелигентен човек.

Звукът беше силен, но не достатъчно качествен. Всеки организатор би трябвало да си задава въпроса колко човека очаква и какви компромиси биха могли да се допуснат. При снощната ситуация звукът не би трябвало да е един от тях.

Събитието не разочарова общата публика, даже напротив - мнозина бяха възторжени. Наболява въпросът докога ще се радваме на трохите и докога критериите ни ще са толкова ниски към малкото събития, които би трябвало да ни радват.