“Точно през 17 век, великата епоха на лулата, което ще рече на постоянството, стабилността и здравото семейство – защото какво друго е лулата, ако не една уютна и порядъчна домашна камина в миниатюра – та точно в това време се ражда... Дон Жуан, сменящ жените като пурети, пушач на цигари в един свят на лули. В това виждам особен трагизъм и драматично несъгласуване с епохата.”

Ако някой поиска да направи опит да “преразкаже” новия спектакъл на Деси Шпатова “D.J.”, то горното е изключително подходящо за начинанието. Още повече, че е изречено от автора на “театралния скреч” Георги Господинов.

Спектъкълът вкарава зрителя в едно пространство, от където трябва да дойдат отговорите дали страстта Дон Жуан е равна на страстта на пушача, дали животът ни е един прекъснат телефонен разговор, а откритието, че в парка има катерички, е събитие в ежедневието ни.

Посегнал към темата “Дон Жуан”, Господинов и този път – както в поезията и прозата си, успява да открие в наглед много познатите и скучни неща другият смисъл – този, който ни е убягвал от вниманието.

Успява да формулира въпроси, които не са ни хрумвали
“Ако приемем, че Дон Жуан е едно от имената на страстта, какво се случва днес, четири века по-късно. Как се чувства съвременният D. J. – като пушач сред отказали пушенето, като любовник сред отказали любовта... Дали страхът от вечното “после” не скапва всяка връзка в самото начало... Какво става, когато Дон Жуан се превърне в Дом Жуан...”

Отговорите ги дава екипът, създал D. J. – Деси Шпатова, актьорите Снежина Петрова, Мария Бобева, Ирини Жамбонас, Данаил Обретенов, Красимир Радков, Велислав Павлов, сценографът – Невена Белева, поставила на сцената много телефони и столове, както и Ивайло Миленков, създал в буквалния смисъл музикалния скреч, миксирайки опера, поп и електронна музика.

А иначе постановката напълно оправдава заиграването си със “скреча”, само че не този на ди джея, а зациклянето на съзнанието, мисълта, поведението и реакциите.
Едночасовият спектакъл е наситен с много движение, динамика и пластика, а диалозите наистина биха провокирали и най-неудачното чувство за хумор.

По-просто казано - D. J. “се поема” бързо, лесно и доставя наслада, като силно и жадно дръпване от цигара.