„Да дойдеш на света" е поредният бестселър на световноизвестната и вече позната на българския читател италианска писателка Маргарет Мацантини. През 2009 г. романът е удостоен с престижната литературна награда „Кампиело". Съпругът на авторката Серджо Кастелито снима филм по него с участието на Пенелопе Крус.

Ранна утрин, в дома на Джема в Рим звънва телефонът. Прозвучава дрезгавият глас на стар приятел от Сараево, който внезапно нахлува в подреденото ѝ ежедневие, връща времето назад и заедно с вече порасналия си син тя тръгва по стъпките на миналото, взривено от снарядите на безумна война, изпепелила къщи и тела, и от луда страст, белязала завинаги две неспокойни, лутащи се души. Изтерзаният балкански град започва да нашепва с тънкия си гласец заровени дълбоко тайни за обич, за предателство, за Голготата на едно зачатие... Пътуване на поклонение и помирение с изживяното.

Чрез разтърсващата история на своите герои, която съдбата по неведом начин заплита от двете страни на Адриатика, в мирната Италия и в размирната Босна от края на XX век, Маргарет Мацантини създава силен роман притча за живота и любовта. За живота в най-екстремните му мигове - когато идва на света, макар и покълнал от омразата, когато се брани достойно и устоява под свистенето на злостни куршуми и когато си отива красиво като река, която се изкачва. И за любовта в най-висшите ѝ проявления - към скъп човек, към дете, към корените. За този живот и за тази любов всяка жертва и всяка борба, дори и немислимите, си струват.

Откъс:

Пътуване на надеждата... остатъчни думи, между многото в края на деня. Прочетох ги в аптеката върху стъклен съд до касата, с процеп да пуснеш пари и снимката на едно дете, залепена със скоч, някое от онези, дето пристигат отдалече, за да им направят операция, наистина пътуване на надеждата. Въртя се в леглото, въздишам звучно. Поглеждам тялото на Джулиано, тежко, неподвижно. Спи в любимата си поза, по гръб, гол до кръста. От време на време леко похъркване се разнася от устата му, все едно кротък звяр разпъжда мушици.
Надежда, мисля си за тази дума, придобиваща очертания в тъмнината. Лицето й е на малко объркана жена, от онези, влачещи поражението след себе си, но продължаващи да се бъхтят с достойнство. Може би моето, лице на поостаряло момиче, застинало във времето от преданост, от страх.
Излизам на терасата, виждам обичайното. Сградата отсреща, притворените жалузи. Табелата на бара не свети. Градът е затихнал, само останки от далечни шумове. Рим се е унесъл в сън. Спи неговият празник, грижите му. Спят предградията. И папата спи, червените му обувки са празни.