Да остана ли? - роман за избора и любовта

Един ден, започнал като всеки друг...
Миа има всичко: любящо семейство, прекрасен приятел, който я обожава, и бляскаво бъдеще, изпълнено с музика и с възможности за избор. Но само миг - и всичко това й е отнето. Прикована между живота и смъртта, между щастливото си минало и неизвестното бъдеще, Миа прекарва един критичен ден, в който обмисля единственото останало й решение - най-важното решение, което някога ще вземе.

Едновременно трагичен и обнадеждаващ, това е романтичен, приковаващ вниманието и облагородяващ разказ за спомените, музиката, живота, смъртта и любовта.

„Красив роман." - в. „Лос Анджелис Таймс"

„Затрогващ роман... напомнящ за „Очи от рая" на Алис Сиболд. Форман умело създава запомнящи се герои и подръпва струните на сърцето, докато ние отгръщаме страница след страница и си изплакваме очите." - в. „Бъфало Нюс"

„Трогателна и прекрасно написана... Внимание: Книгата несъмнено ще ви разплаче!" - в. „Сан Хосе Мъркюри Нюс"

„Тази книга разказва история, която не бива да пропускате, история за любов, приятелство, семейство, загуба, контрол и умението да се справиш." - сп. „Джъстин"

Откъс...

Всички мислят, че се случи заради снега. И в известен смисъл може би е вярно.
Когато се събудих сутринта, моравата пред къщата се оказа под тънка бяла покривка - едва два сантиметра и половина, но в тази част на Орегон само да ръсне снежец,
и животът замира, докато единственият снегорин в окръга почисти пътищата. Всъщност от небето се сипе течна вода - кап, кап, кап, - а не замръзнала.
Наваляло е достатъчно, за да не ходим на училище.
Малкото ми братче Теди надава боен вик, когато по радиото на мама с АМ обхват съобщават, че учебните занятия са временно прекратени.
- Снежна ваканция! - провиква се то. - Татко, хайде да направим снежен човек.
Татко се усмихва и потупва лулата си. Започна да пуши неотдавна като част от цялостното си преобразяване в ретро стил от 50-те години в дух „татко знае най-добре".
Освен това носи папийонки. Така и не мога да разбера дали цялата тази работа е изявителна, или язвителна: дали така татко заявява, че преди е бил пънкар, но вече е прогимназиален учител по английски, или всъщност фактът, че е станал учител, е предизвикал неговото връщане към миналото.
Обаче ароматът на тютюна за лула ми харесва. Сладникав и пушечен, напомня ми за зима и печки с дърва...
- Може да направиш един храбър опит - казва татко на Теди, - обаче снегът почти не се задържа на пътя. Май ще е по-добре да се спреш на снежна амеба.
Личи си, че татко е доволен. Тънката снежна покривка означава, че всички училища в окръга ще бъдат затворени, включително моята гимназия и неговата прогимназия, следователно и той ще има неочакван почивен ден. Мама, която работи за туристическа агенция в града, изключва радиото и си налива втора чаша кафе.
- Е, след като вие днес ще кръшкате, няма начин аз да отида на работа. Просто не е честно. - Вдига слушалката да се обади, а след като приключва разговора, ни поглежда. - Да приготвя ли закуска?
Двамата с татко прихваме едновременно. Мама приготвя само мюсли и препечени филийки. Татко е готвачът в семейството.
Тя се преструва, че не ни е чула, и изважда от бюфета пакет готова смес.
- Хайде, стига, какво трудно има? Кой иска палачинки?
- Аз! Аз! - провиква се Теди. - Може ли да сложиш и шоколадови пръчици?
- Защо пък не - отговаря мама.
- Уха! - възкликва Теди и размахва ръчички във въздуха.
- Толкова е рано, а ти направо кипиш от енергия - дразня го и се обръщам към мама: - Не бива да позволяваш на Теди да пие толкова много кафе.
- Вече му давам безкофеиново - изстрелва тя в отговор. - Просто си е темпераментен.
- Само мен да не ме накараш да мина на безкофеиново - подмятам.
- Това ще си е чисто малтретиране - отбелязва татко.
Мама ми подава чаша, от която се издига пара, и вестника.
- Има хубава снимка на твоя младеж - осведомява ме.
- Така ли? Снимка?
- Аха. Това лято го виждах само на снимка - стрелва ме мама с кос поглед, извила вежди: нейното изпълнение на изпитателно взиране.
- Да, така е - признавам и после неволно въздъхвам.
Групата на Адам, „Шутинг Стар", се прочува шеметно и това е страхотно - в повечето случаи.
- О, слава, неоценена си от младостта! - обажда се татко, но се усмихва. Знам, че се радва за Адам. И дори се гордее.
Отгръщам вестника на страницата с календара. Там има кратък материал за „Шутинг Стар" със снимчица на четиримата непосредствено до дълга статия за „Бикини" и снимчище на вокалистката на групата: пънк-рок примадоната Брук Вега. В материалчето се казва, че местната банда „Шутинг Стар" ще подгрява за „Бикини" на концерта в Портланд в рамките на националното турне на групата.
Нито думичка за по-важната според мен новина, че предишната вечер „Шутинг Стар" са били основният изпълнител в един клуб в Сиатъл и че според есемеса, който Адам ми изпрати посред нощ, всички куверти били разпродадени.
- Ще ходиш ли довечера? - пита татко.
- Така смятам. Само да не затворят пътищата в щата заради снега.
- Задава се виелица - отбелязва татко и посочва самотна снежинка, която плавно се носи към земята.
- Освен това трябва да репетирам с някакъв пианист от колежа, който професор Кристи изнамери.
Професор Кристи, пенсионирана преподавателка по музика от университета, която ме обучава сериозно през последните няколко години, не спира да търси жертви, с които да свиря. „За да си във форма непрекъснато и да покажеш на онези сноби от „Джулиард" как се свири", гласи обяснението ѝ.
Още не съм приета в „Джулиард", но прослушването ми мина доста добре. Изсвирих Шостакович и сюитата на Бах като никога досега, все едно пръстите ми се бяха превърнали в продължение на струните и на лъка. Когато приключих, задъхана и с разтреперани от силното притискане крака, един от членовете на журито дори ми изръкопляска, което надали се случва често. Докато излизах, тътрейки крака, същият член на журито ми каза, че в колежа отдавна не са имали „момиче от Орегон". Според професор Кристи това означава, че приемът ми е в кърпа вързан. Аз обаче не съм толкова сигурна, че е така. Не съм напълно сигурна и дали искам да е така. Точно като шеметния възход на „Шутинг Стар" приемът ми в „Джулиард" - ако изобщо стане - ще създаде известни усложнения или по-точно ще добави поредното усложнение към възникналите през последните месеци търкания.
- Трябва да пийна още кафе. Някой друг иска ли? - пита мама, надвесена над мен с допотопната кафеварка.
Долавям уханието на кафе - на тъмното, мазно и силно препечено кафе, което всички вкъщи предпочитаме.
Ободрявам се дори само от аромата.
- Чудя се дали да не се върна в леглото - признавам. - Виолончелото ми е в училище, така че не мога дори да свиря.
- Няма да свириш ли? Цели двайсет и четири часа? О, смири се, съкрушено мое сърце! - възкликва мама. Макар с годините да започна да харесва класическата музика - „както привикваш към вкуса на миризливото сирене", - тя невинаги е възторжена публика на моите безкрайно дълги репетиции.
От горния етаж се разнася гръмовен трясък. Теди е заблъскал по барабаните си. Преди са били на татко - докато е свирел в адски известна в града и напълно неизвестна другаде група и е работел в музикален магазин.
Татко се усмихва широко, като чува думкането на Теди, а от тази усмивка мен ме пронизва позната болка.
Знам, че е глупаво, но все се чудя дали татко не е разочарован, задето не станах рокаджийка. Искаше ми се. Обаче в трети клас в часа по музика си избрах виолончелото - изглеждаше ми почти като човек. Имах чувството, че ако свиря на него, то ще ми разкрие тайните си, затова започнах. И вече десет години не спирам.