През 1976 г. Тициано Терцани среща в Хонконг един гадател, който го предупреждава да не се качва на самолет през цялата 1993 година! И специалният пратеник на сп. „Шпигел" в горещите точки на Жълтия континент решава да се съобрази с това пророчество. С влак, кораб, автобус или на гърба на слон, той открива една друга Азия, непозната за вечно забързания пътешественик, чийто ритъм се определя от самолетните разписания.

От гадател на гадател, в Тайланд, Бирма, Лаос, Камбоджа, Малайзия, Сингапур, в тесни улички и странна атмосфера, авторът сякаш търси потвърждение на необичайното предсказание, но и истината за своята съдба, за смисъла на миналото, настоящето и бъдещето. Редом със събитията и процесите, които преобразяват тези държави в края на века, Терцани рисува една от най-богатите и завладяващи картини на Югоизточна Азия, на границата между модернизация и древни култури, в плен на своите демони. Пътуване журналистическо, ала преди всичко духовно, през атавистични вярвания и чудати прорицания, пътуване към магическата азиатска мъдрост и към себеоткриването, дълбоко, неочаквано и пречистващо.

Откъс:

Животът винаги ни дава шанс. Проблемът е да съумеем да го разпознаем, а понякога не е лесно. Моят например по всичко приличаше на проклятие. „Внимавай! През 1993 година съществува голям риск да умреш. През тази година не се качвай на самолет. Не се качвай в никакъв случай", ми каза един гадател.
Това стана в Хонконг. Срещнах онзи възрастен китаец случайно. Тогава тези думи, естествено, ме бяха впечатлили, но не си ги сложих на сърце. Беше пролетта на 1976 г. и 1993-та все още изглеждаше далечна. Аз обаче не забравих посочената година. Тя остана в съзнанието ми като датата на една среща, на която още не си решил дали да отидеш, или не.
1977-а... 1987-а... 1990-а... 1991-ва. Шестнайсет години, особено от гледната точка на първия ден, ти се струват много, но като всички, с изключение на юношеските, и те изминаха бързо-бързо и изведнъж се озовах в края на 1992-ра. Ами сега? Дали да взема
на сериозно възрастния китаец и да преустроя живота си съобразно неговото предупреждение? Или да не правя нищо и да продължа постарому, казвайки си: „По дяволите гадателите и техните бабини деветини"?
До момента бях живял в Азия без прекъсване повече от двайсет години - първо в Сингапур, после в Хонконг, Пекин, Токио, накрая в Банкок - и реших, че най-добрият начин да се справя с това „пророчество" беше азиатският: да не му се противопоставям, а да го приема.
- Ти да не би да се хвана? - закачаха ме колегите журналисти, особено западните, все хора, свикнали да изискват ясен положителен или отрицателен отговор на всички въпроси, включително и на зле зададените като този. Не е нужно човек да вярва на прогнозата за времето, за да излезе от къщи с чадър в облачен ден. Дъждът е една възможност, чадърът - предпазна мярка.
Защо да предизвикваш съдбата, след като точно тя ти дава знак, тя те съветва? На масата за игра на рулетка, когато три или четири пъти подред излиза черно, някои играчи се доверяват на статистическите вероятности и залагат всичко, което имат, на червено. Аз не. Залагам отново на черно. Нали именно затова ми е намигнало топчето?
Пък и самата мисъл да не се качвам на самолет цяла година ми харесваше. Най-вече като предизвикателство. Безкрайно забавно ми беше да се престоря, че възрастен китаец от Хонконг може да държи ключа за моето бъдеще. Струваше ми се, че правя първа стъпка в непознат терен. Любопитен бях да разбера къде щяха да ме отведат следващите стъпки в тази посока. Ако не друго, щяха поне да ме принудят за кратко да водя живот, различен от обичайния.
Години наред съм пътувал със самолет и докато отивах по работа в най-рисковите точки на света, където се водеха войни, избухваха революции или ставаха ужасяващи бедствия, естествено неведнъж се е случвало сърцето ми да слезе в петите, да се приземим с горящ двигател или благодарение на някой механик, който в последния момент през отвор между седалките успява с удари на чук да спусне колесника, който не иска да се отвори.
Ако през 1993-та бях пренебрегнал пророчеството и невъзмутимо бях летял със самолет, сигурно щях да го направя с допълнителна доза от обичайното безпокойство, което рано или късно обхваща всички - в това число и пилоти, - прекарали голяма част от живота си във въздуха; но в крайна сметка щях да запазя своя стереотип: самолет, такси, хотел, такси, самолет.
Това сведение свише (виж ти: сведение, провидение, как пък излязоха толкова подобни?!) ми предоставяше шанс, налагаше ми, така да се каже, да внеса промяна в ежедневието си.
Пророчеството беше оправдание. Истината е, че на петдесет и пет години човек има огромно желание да прибави мъничко поетичност в живота си, да погледне света през нови очи, да препрочете класическите автори, да преоткрие това, че слънцето изгрява, че на небето свети луната и че времето не представлява единствено това, което часовниците отмерват. Това бе моят шанс и не можех да го пропусна.
Въпросът беше как да постъпя: да се откажа ли за една година от работата си? Да си взема дълъг отпуск или да продължа да работя независимо от това ограничение? Журналистиката като много други професии вече е подвластна на електрониката. Компютрите, модемите и скоростта са от решаващо значение; кратките и навременни телевизионни кадри от сателита поставиха нови стандарти и вместо да заложи на размисъла и човешкия елемент, пресата се занимава само с това, да догонва и да подражава на недостижимо непосредствения и заедно с това повърхностен характер на телевизията.
В дните на репресиите на площад „Тянанмън" Си Ен Ен предаваше пряко от централния пекински площад и много колеги предпочитаха да си останат в хотелската стая пред телевизора, вместо да отидат да видят лично какво се случва на няколкостотин метра. Този беше най-бързият начин да получават информация, да следят събитията. На всичко отгоре техните директори и главни редактори на хиляди километри разстояние гледаха по телевизията същите кадри и те се превръщаха в истина: единствената. За какво да ходиш да търсиш друга.
Как ли щяха да реагират моите началници при мисълта да имат кореспондент в Азия, който заради някаква своя приумица е решил да не се качва на самолет една година? Какво ли щяха да си помислят за човек, който през 1993 г. внезапно се превръща в журналист от началото на века, някой от тези, които са потегляли при избухването на
война и често са пристигали, когато войната вече е свършила?