Каквато и емоция да изпитва, от гняв до радост, Джон Ленън има потребност да я опише. Познаваме го като един от най-великите музиканти и композитори в света, автор на Help!, Lucy In The Sky With Diamonds, Imagine и десетки други песни. Донякъде сме запознати и с поезията му. Сега, за пръв път, личните му писма са събрани и издадени под формата на книга.
Хънтър Дейвис, авторът на официалната биография на „Бийтълс", проследява близо триста от писмата и картичките, написани от Джон Ленън - до близки, приятели, фенове, непознати, любовници и дори до кварталната пералня. В това начинание му помагат мнозина от роднините и близките приятели на Ленън, както и частни колекционери от цял свят. Съдействие получава и от Йоко Оно, вдовицата на Джон (и собственик на авторските права), която дава благословията си за проекта.
Дейвис разказва историята на всяко писмо, описва в какъв етап от живота си е бил Ленън, докато го е писал, кой е получателят, и, благодарение на ненадминатите си познания по въпроса, обяснява съдържанието и контекста. Някои от писмата са нежни, съдържателни, забавни, гневни и обидни, а други са откровено сърцераздирателни. Голяма част са илюстрирани с негови авторски рисунки, драсулки и закачки. Всички заедно, съставляват внушително четиво, от първото оцеляло писъмце за благодарност, адресирано до леля му в Ливърпул през 1951 г., когато е на десет, до последния автограф, надраскан на пулта в студиото в Ню Йорк на 8 декември 1980 г. - денят, в който е застрелян на четирийсетгодишна възраст.
Тези писма разказват паметната история на живота на Джон, разкриват личните му притеснения, страхове и страсти - и озаряват както никога досега интимната страна на един гениален творец.

ХЪНТЪР ДЕЙВИС е автор на над четирийсет книги, от романи до детски приказки, пътеписи, социална история и спорт. Написал е редица биографии, сред които на Уърдсуърд, Колумб, Р. Л. Стивънсън, Биатрикс Потър и официалната биография на „Бийтълс". Като журналист е работил в „Сънди Таймс" в продължение на много години, също и за „Пънч" и „Гардиън". В момента води рубрика за футбол в „Ню Стейтсмън" и за финанси в „Сънди Таймс". Женен е за Маргарет Фостър, която също пише романи и биографии. Имат три деца.

Откъс:

Все едно дали изпитва радост или гняв, страх или омраза, въодушевление или ярост, Джон Ленън почти винаги има потребност да го запише. Реагира не само с музика, но и със слово. За него е напълно естествено да грабне лист и химикалка при всяка хрумнала му идея или мисъл, или просто когато изпита желание да общува.
Джон Ленън живее и умира в епохата преди навлизането на компютрите, имейлите, туитовете, постовете и есемесите, затова пише на ръка или на пишеща машина и изпраща писма и картички до роднини, приятели, почитатели, непознати, вестници, организации, адвокати, че и до обществената пералня, която използва. Повечето му писма са забавни, съдържателни, призоваващи, мъдри, откачени, измъчени, поетични. Понякога са сърцераздирателни.
От текстовете на песните му и от двете му поетични книги (и едните, и другите продължават да реализират огромни продажби) знаем, че Ленън притежава усет за думите, но до този момент писмата му не са събрани и публикувани, а в много случаи никой дори не подозира за съществуването им. На първо място заради авторското право - което в конкретния случай принадлежи на Йоко Оно.
С Йоко се запознах през 1967 година, когато ме покани да участвам във филма - „Дупета" (Bottoms) - отказах; срещнахме се и по-късно, докато работех върху биографията на „Бийтълс". Няколко години след това й подхвърлих, че някой трябва да започне да събира писмата и картичките на Джон, за да покаже на света какъв забавен и интересен човек е той. Навремето идеята не й допадна особено, защото според нея писмата на Джон са нещо прекалено лично.
През октомври 2010 година Йоко присъства на откриването на синия плакет на площад „Монтагю" в Лондон, където бе живяла с Джон. Помоли ме да държа реч на церемонията. На другия ден имахме дълга среща и темата за издаване на писмата на Джон изплува отново. Идеята беше аз, в качеството на евентуален редактор на книгата, да се свържа с възможно най-много от получателите на писмата, да разбера кои са, с какво се занимават, какво място в живота на Джон са заемали и да ги помоля за помощ при изясняването на препратки, които външни хора като самия мен не биха доловили. Разбира се, всичко това нямаше как да стане без благословията на Йоко.
Подметнах й, че вероятно е време да го направим, защото много от получателите на писмата вече не са сред живите, други остаряват и изнемощяват. В крайна сметка Йоко се съгласи да подкрепи и насърчи събирането и публикуването на писмата на Джон Ленън.
Лично тя не предостави никакви писма. Двамата с Джон почти не са кореспондирали един с друг, тъй като почти през цялото време са били заедно; ако пък се е налагало да се разделят, са разговаряли по телефона до двайсетина пъти дневно. Уви, малкото писма и бележки, които имала Йоко, са се загубили през годините - или пък, по-вероятно, са били прибрани от услужливи ръце. Иначе казано - откраднати.
И така, заех се да издиря възможно най-много писма, картички, бележки, списъци и изрезки. Вярно, доста поразширих понятието „писмо".
В самото начало си мечтаех да попадна на грамадни тайни находки. Виждах се как издирвам безбожно богати колекционери, окичили стените на подземни бункери с рамкирани ленъни или съхраняващи ценни документи в сейфове в швейцарски банки. Дали пък нямаше недостатъчно афиширани колекции, притежавани от дискретни, но богати музеи в САЩ или Япония, където се изисква специално разрешение, за да разгледаш определени експонати? Разбира се, идеята за мегабогатия суперколекционер беше илюзия.
Днешните заможни колекционери на подобни вещи подбират внимателно съдържанието на своите колекции, свързани с поп или рок идол, поради което в бърлогите им може да се види снимка на Елвис с автограф, писмо на Боб Дилън, песен на Джон Ленън, китара на Ерик Клептън, златен диск на Джагър. След като се сдобият със сравнително представителна сбирка, минават на други предмети, на други теми.
Повечето писма се оказаха притежание на стотици обикновени и съвсем не толкова богати колекционери. През осемдесетте и началото на деветдесетте години на миналия век, когато цените бяха сравнително ниски, повечето участници в търговете за вещи на поп звезди, бяха почитатели на средна възраст, посъбрали някой и друг долар и осъзнали, че могат да си позволят да похарчат малко пари за спомен от героите на юношеството си. После цените изведнъж скочиха до небето и много от тези фенове продадоха придобивките си, за да се включат с повече капитал в издирването на по-ценни експонати.