В картините, които показвам в София, разказва художникът, тръпката е в двойнствената перспектива: моите движения се осъществяват между двата хоризонта - този на нормалната водна повърхност и на морското дъно, който образува собствен хоризонт. Аз се движа между тези два хоризонта - надолу или отдолу, в пространството над водата или в пространството под ватерлинията и т. н.
Фотографиите показват празните брънки на една верига, които по желание могат да бъдат допълнени от посетителите с техния ежедневен опит, който е в началото на всяко изкуство, дори и на авангардното. Такива преплитания са в основата на личния и обществения живот, или поне излъчват известна сплотеност.
В известен смисъл посетителят си остава мярката за всички неща, но при условие, че излезе на сцената, изпълни пространството и си го присвои.
Познатите ни полароидни снимки представляват определен жанр, отнесен към естетиката на беглото, неокончателното, самопонятното (но и характерното, нещо като криминален детайл), така, както заварваме предметите, въпреки че процесът на заснемане изисква известно оформление, известна техническа или по-скоро фототехническа подготовка, но тя е незначителна.