Нещо странно се случва в Стокхолм. Времето е необичайно горещо, електрическите уреди се държат непривично, хората страдат от нетърпимо главоболие, домашните любимци са обезумели. Градът е пред паника...

Пенсионираният журналист Густав Малер получава шокиращо обаждане. Мъртвите в моргата са се пробудили. Неговият внук е бил погребан наскоро. Нима и той ще отвори очи?

Когато жената на Дейвид загива в катастрофа, съкрушеният мъж се моли отчаяно да стане чудо и тя да се върне. И ето че чудото става... Потънали в скръб семейства получават шанса да се съберат отново с любимите си хора. Но дали това действително са любимите им хора? И не е ли по-добре мъртвите да си останат мъртви?

Сега Линдквист ни поднася нов, не по-малко оригинален роман, в който разглежда друг мит - този за зомбитата. Един нетрадиционен, изпълнен с философски послания психологически хорър, който излиза от границите на жанра, за да изследва сложни екзистенциални и социални въпроси. Как ще реагираме, ако починалите ни близки внезапно възкръснат? Дали ще ги приемем радушно и ще заживеем отново с тях, или ще ги отхвърлим, защото са бледи сенки на хората, които са били?

Криминалният роман е тясно обвързан с действителността и е подходящ за дисекция на обществото и неговите проблеми. Хорър романът няма тези претенции и затова дълбае много по-навътре - до самото ядро на съществуванието. А за хоръра Линдквист е онова, което е Чандлър за криминалния роман.
„Пъблишърс Уикли" 

Откъс.

Смъртта...
Давид вдигна глава от бюрото и се загледа в окачената на стената снимка на пластмасовата скулптура на Дуейн Хенсон „Дамата от супермаркета".
Въпросната дама представлява пълна жена с розова блуза и синя пола, която бута препълнена пазарна количка пред себе си. Косата й е навита на ролки, а от устата й стърчи цигара. Подпетените й обувки едва скриват подутите й до пръсване крака. Погледът й е празен. Кожата на ръцете й над лактите на места лилавее. Може би съпругът й я бие.
Количката й обаче е препълнена. Догоре.
Консерви, кутии, пластмасови опаковки. Храна. Полуфабрикати, готови да бъдат пъхнати в микровълновата печка. Тялото й е като лоена топка, натъпкана в обвивката от кожа, притисната на свой ред от тясната блуза и още по-тясната пола. Погледът й е
празен, устните й стискат здраво цигарата и на места разкриват зъбите й. Ръцете й са вкопчени в дръжката на количката.
А количката е препълнена. До горе.
Давид си пое дълбоко въздух през носа. Стори му се, че може да усети евтиния й парфюм, примесен с миризмата на супермаркет и пот.
Смъртта...
Винаги, когато вдъхновението му го напускаше, когато усещаше колебание, поглеждаше към тази снимка. Тя бе живото олицетворение на Смъртта, на нещата, срещу които хората трябва да се борят. Всички съвременни тенденции, които приближаваха обществото към нея, представляваха въплъщение на злото. Всички, които го отдалечаваха... - на доброто.
В този миг Магнус отвори вратата на стаята си и излезе отвътре с карта „Покемон" в ръка. Зад него се чуваше възмутеният глас на жабата Бол: „Не, така не може. Чуваш ли?"
Магнус показа картата на баща си.
- Татко, какво е Черният Голдък, око или вода?
- Вода. Хайде да оставим това за...
- Но там пише, че той може да атакува с очи.
- Да, но... Магнус. Не сега. Ще дойда при теб, когато съм готов с това, става ли?
Магнус видя разтворения пред Давид вестник.
- Кажи ми какво могат да правят.
- Моля те, Магнус. Остави ме да работя. После ще си играем.
- Продават... шведска... водка с порно. Какво е водка?
Давид затвори вестника и хвана Магнус за раменете. Той се задърпа и се опита отново да надникне във вестника.
- Магнус, сериозно ти говоря. Ако не ме оставиш да си свърша работата си сега, няма да имам време за теб по-късно. Отиди си в стаята и затвори вратата. След малко ще дойда.
- Защо трябва да работиш постоянно?
Давид въздъхна.
- Ех, само ако знаеше колко по-малко работя в сравнение с другите родители. Моля те, остави ме на мира още малко.
- Да, да, добре.
Магнус се измъкна от хватката му, върна се обратно в стаята си и тресна вратата след себе си. Давид обиколи веднъж стаята, избърса потта от мишниците си с хавлия и отново седна зад бюрото. Прозорецът, който гледаше към брега на остров Кунгсхолмен, бе широко отворен, но навън цареше пълно безветрие. По тялото на Давид се стичаше пот, макар че бе гол от кръста нагоре.