Разведеният неотдавна телевизионен сценарист Виктор е поканен на вечеря у Марта. Тя е женена, има двегодишно дете, но мъжът ѝ е в командировка, а когато малкият най-сетне заспива, двамата с Виктор се уединяват в спалнята. Към три часа през нощта Марта, която внезапно се е почувствала зле, изпада в агония и умира. Така Виктор се оказва с мъртва жена в обятията посред нощ в непознат апартамент в Мадрид. Какво може да стори той? Да се отърве от трупа? Да изтрие от телефонния секретар компрометиращото съобщение? Да съобщи на съпруга? Да събуди спящото дете или да му остави храна в хладилника за закуска? Това са само първите му пориви, но с всяка следваща стъпка Виктор затъва все повече и повече. Брилянтна история с непредвидим завършек, в която действието се разгръща по необичайни пътища напред и назад във времето като пъзел от късчета минало и бъдеще, добиващи различен смисъл. „Блестящо замислен и великолепно заплетен роман, който се чете с ненадминато удоволствие" - пише Ла Вангуардиа.

„Хавиер Мариас е един от най-големите живи автори. Ако трябва да посоча един само съвременен писател от неговия ранг, това би бил Гарсия Маркес."
Марсел Райх-Раницки

„Мариас е написал своего рода обърната мистерия: изложил е „престъплението" в първите страници и в остатъка от книгата се е постарал да замъгли станалото... Роман със заплетена, деликатна структура."
Ню Йорк Таймс

 

Откъс:

НИКОЙ ДОРИ НЕ ДОПУСКА, че е възможно да се озове с мъртва жена в обятията и никога повече да не види нейното лице, чието име помни. Никой дори не допуска, че някой ще умре в най-неподходящия момент, въпреки че това се случва непрестанно; убедени сме, че никой, за когото не го очакваме, няма да умре в наше присъствие. Много пъти фактите или обстоятелствата се прикриват: живите или умиращият (ако има време да се усети) често се срамуват от начина, по който се случва възможната им смърт, от облика й, от причината. Хранително отравяне с морски дарове; пушена в просъница цигара, която подпалва чаршафите или, по-зле, вълненото одеяло; хлъзване под душа (тилът) при спуснат райбер на банята; мълния, която разцепва дърво на голям булевард и то при падането си премазва или откъсва главата на някой минувач, например чужденец; да се споминеш по чорапи или на фризьор, с огромния лигавник, в
публичен дом или на зъболекар; да ядеш риба и да ти приседне кост - смърт от задавяне, като дете, чиято майка я няма да му бръкне с пръст в гърлото и да го спаси; да умреш полуобръснат, с една насапунисана буза и окосмен наполовина от този момент до края на вечността, освен ако някой не обърне внимание и от естетическа милост не довърши започнатото... Да не говорим за най-непристойните моменти на съществуването, най-несподелимите, за които обикновено не се приказва, след като човек порасне, защото няма извинение те да бъдат споменавани, макар да се намират и хора, които го правят, за да оригиналничат без грам оригиналност. Обаче тази смърт наистина е ужасна, се казва за някои видове смърт, тази е направо смехотворна, се казва също, през смях. Смехът избухва, защото се говори за някой враг, най-сетне предал Богу дух, или за далечен човек, за нанеслия ни обида или за отдавна обитаващия миналото - римски император, прапрадядо или властник, в чиято гротескна смърт се съзира единствено все още жизнената, все още човечна справедливост, чието възтържествуване бихме пожелали всекиму, включително на нас самите. Как ме радва тази смърт, как ме натъжава, как я приветствам. Понякога за веселието е достатъчно покойният да е непознат; прочитаме за неустоимо смешното му нещастие във вестниците и казваме с кикот: „Горкичкият!" - смъртта като шоу, зрелище, за което се съобщава в новините; всички истории, които се разказват, четат или слушат, възприети като театър - винаги има някаква степен на нереалност в нещата, за които ни осведомяват, сякаш никога нищо не се случва изцяло, дори онова, което става с нас самите и не можем да забравим. Дори онова, което не можем да забравим.