Корабът „Полюс" катастрофира на заледено плато, намиращо се високо в планините на отдалечена планета.

Оцелелите от екипажа са принудени да напуснат незабавно, тъй като взривеният двигател излъчва смъртоносна радиация. Останали единствено с дрехите на гърба си, при температури под минус 40 градуса, хората тръгват да търсят спасение в подножието на планините. Мнозина загиват, но шепа оцелели се добират до гори, гъмжащи от опасни животни и растения, където създават примитивно селище.

След почти 20 години хората продължават да живеят, макар и в жестоки лишения. В селището са се родили деца.

За остаряващите корабокрушенци е ясно, че новите поколения са обречени постепенно да се превърнат в диваци, загубили всякаква връзка със земната цивилизация и култура. За да предотвратят това, те трябва на всяка цена да се върнат на кораба и да успеят да се свържат със Земята.

Първоначалната идея, преди Кир Буличов да я доразвие в роман, се появява в повестта със заглавие „Проходът", публикувана на български в сборника „Среща с медуза" през 1983 г.

Откъс:

В къщата беше влажно, около светилника кръжеше рояк мушици, отдавна трябваше да го изгасят, но, естествено, майка му бе забравила; навън бе сумрачно и валеше. Олег се излежаваше на койката  - преди малко се беше събудил. Тая нощ бе пазил селото, пъдеше чакалите, а те на глутница напираха към бараката, едва не го разкъсаха. Из тялото му витаеха пустота и апатия, макар че той очакваше вълнение, може би дори страх. В края на краищата шансът е петдесет на петдесет дали ще се върнеш, или не. А петдесет на квадрат? Трябва да има някаква закономерност, трябва да има таблици, инак вечно изобретяваш велосипеда. Между другото Олег все се канеше да пита Старика какво е това велосипед. Парадокс. Няма велосипед, а Старика все го използва за упреци, без да мисли дали някой ще разбере.
Майка му се разкашля в кухнята. Значи, си беше у дома.
- Ти защо не отиде? - попита я той.
- Събуди ли се? Искаш ли супа? Тъкмо я стоплих.
- А кой отиде за гъби?
- Мариана и Дик.
- Само двамата ли?
- Може да се е лепнало и някое от момчетата.
Можеха да го събудят, да го повикат. Мариана не обеща, но би било естествено да го стори.
- Не ми се яде.
- Ако не спре да вали - каза майка му, - краставиците няма да узреят преди студовете. Всичко ще плесеняса.
Тя влезе в стаята, разпъди мушиците с длан, духна светилника. Олег зяпаше тавана. Петното от жълта плесен бе пораснало и вече имаше друга форма. Вчера напомняше профила на Вайткус - нос като картоф. А днес носът беше подут, сякаш оса го е ужилила, челото също стърчеше нагоре. На Дик не му е интересно в гората. От какъв зор ще бере гъби? Той е ловец, степен човек, сам го казва.
- Много мушици има - каза майка му. - Студено им е в гората.
- Ти пък намери кого да жалиш.
Къщата беше разделена на две, в другата половина живееха Старика и близнаците Дурови. Той ги приюти, когато умряха техните. Близнаците вечно боледуваха - единият оздравее, другият настине.
Ако не беше нощното им мрънкане, Олег никога не би приел да дежури нощем. Чу ги как захленчиха в хор - гладни бяха. Неясният, далечен и привичен като вятъра монолог на Старика секна, изскърца скамейката. Значи, беше тръгнал към кухнята и учениците му веднага се разшумяха.

За автора:

Кир Буличов (псевдоним на Игор Можейко) е един от най-известните руски фантасти, по образование изтоковед. Започва да пише фантастика от 1965 г. и продължава да твори почти до края на своя живот през 2003 г. Автор е на стотици произведения, има десетки издадени книги, писал е филмови сценарии.

Най-известните му произведения са поредиците разкази за град Гусляр и за момиченцето от бъдещето Алиса Селезньова (много от тях са превеждани и у нас). В тях Буличов проявява характерното си отлично чувство за хумор, богата фантазия и умение за преплитане на фантастичното с всекидневното, което прави произведенията му особено близки до читателя.