Това е книга втора от трилогията "Сянката на победата", с която Суворов прави опит за категорично развенчаване мита за маршал Жуков.
Пред Виктор Суворов имаше два пътя, се казва в краткия предговор на изданието, или категорично да доказва, че е прав, или да си признае грешките.
Суворов избра втория - безпощадно разобличаване на грешките и жестоко самобичуване.
Той сам се опровергава, оказвайки се най-суровият и безпощаден критик на собствените си грешки и заблуждения.
Всички лидери на днешна Русия знаят, че книгата на Жуков е идеологическа диверсия, казва авторът. Защо тогава продължават да възхваляват Жуков и неговите "мемоари"?
Ами просто защото престъплението на века се проваля, защото се проваля и "освобождаването" на Европа, Азия и Африка - но пък следите за подготовката му се виждат от всички.
За да предотвратят разобличаването си, комунистите разпространяват (при това успешно) измислиците си за "неготовността". Комунистите заявиха пред целия свят, че руският народ не е способен на нищо, че ако няма двайсеткратно числено и абсолютно качествено превъзходство, руският войник не струва нищо, пише Суворов.
Паметникът на Жуков е свидетелство за това, че сме се примирили с клеветата, че сме я приели, че сме съгласни с оценката на Жуков за способностите ни.
Всеки, чел мемоарите на Жуков, би трябвало да знае, че по-ужасна клевета срещу Русия просто не може да се измисли.
Лично аз го повтарям във всичките си книги. Аз обаче също съм жертва на комунистическата пропаганда. Защото разбирах, че книгата е пълна с лъжи, но смятах Жуков за велик пълководец….
Но грешах. Жуков не е нито велик, нито е пълководец. И си взимам думите - за величието му и затова как не бил претърпял нито едно поражение - назад.
И моля всичките си читатели да простят тази моя грешка, пише още Виктор Суворов.