Само след броени дни потърманията ще достигне апогея си. На 21 юли светът ще разбере дали Хари ще живее и след схватката си с абсолютното зло Волдемор.

Ден преди това - на 20 юли, феновете на момчето магьосник ще гледат българската премиера на „Хари Потър и Орденът на феникса". Най-шеметната и най-тревожната сред досегашните киноистории от поредицата.

В „Хари Потър и Орденът на феникса" злото набира сила, каквато до момента не е имало. Училището за магьосници „Хогуортс" е застрашено  не само от Волдемор и свитата му от черни магове, но и от бюрокрацията в Министерството на магията. Предстои жестока битка, в която само приятелството и любовта могат да помогнат срещу мощта на „смъртожадните", както ги нарича авторката Джоан Роулинг.

На пръв поглед драмата е позната - вечната битка между доброто и злото, омразата и любовта. Въпросът за избора - да си в мир с по-силния, или да следваш пътя на истината, независимо от цената. Всички истории на света вече са разказани. Но някои то тях продължават да имат читатели и... зрители  Защото има значение не само какво, но и как го разказваш.   

„Орденът на феникса" ти показва историята си на един дъх.

Камерите са в непрекъснато движение, наблюдаваш действието от най-различни гледни точки - някои от тях са доста шантави.  
На моменти близките планове са толкова близки, че виждаш всяка пора и ловиш всеки дъх на актьорите, в следващия миг се „издигаш" нагоре и вече гледаш нещата от птичи поглед.        

Камерите наистина не мирясват. Движат се, сменят рязко посоката, „приближават" те, „отдалечават" те. Имаш чувството, че не седиш кротко на стола, а си яхнал метла, или гледаш през очите на летяща сова.    

Безспорно, режисьорът Дейвид Йейтс иска да те вкара вътре в действието, а не да те остави да дъвчеш пуканки на стола.

Освен шеметната визия имаш и друга причина да забравиш за пуканките - актьорите.
Наред с вече познатите Даниъл Радклиф (Хари Потър), Джим Макманъс (професор Дъмбълдор), Ема Уотсън (Хърмаяни Грейнджър),  Рупърт Гринт (Рон Уизли), Ралф Файнс (лорд Волдемор), впечатляваща е появата на Имелда Стонтън като учителката Долорес Ъмбридж и  Хелена Бонъм Картър като смъртожадната Белатрикс Лестранж.

Ако си от тези, които знаят наизуст книгата, сигурно ще ти се иска филмът да е по-дълъг и пропуснатите моменти от романа да са възможно най-малко, а ако няма такива - супер. Само че книгата е доста обемиста, а лентата и така е повече от два часа. Във всеки случай, нищо не е „отрязано" без благословията на самата Джоан Роулинг - най-строгия съдия по показателя „вярно с оригинала".              

И като стана дума за верността към оригинала, хубаво щеше да е, ако преводачите на филма бяха попрочели българския вариант на книгата, който е преведен блестящо. Тогава нямаше да кръстят великаните „гиганти" - все пак в приказките, с които сме израснали има великани, не „гиганти".
Пък и авторката Джоан Роулинг умишлено търси връзката с познати приказни образи от фолклора на различни народи. По същата причина е малко нелепо, че тесттролите във филмовия превод са „тесттрали".     

Все пак, хайде да не ставаме дребнави.

Ако си от тези, които заспиват с мисълта дали Хари Потър ще умре в края на седмата книга и се събуждат с надеждата, че Джоан Роулинг не може да е толкова гадна, че да убие най-обожавания от героите си, със сигурност ще гледаш „Хари Потър и Орденът на феникса".    

Сигурно умираш от любопитство как изглеждат на кино любимите ти сцени от книгата и какво изобщо е оцеляло след „ножицата" при монтажа на филма.
Няма да ти кажа.
За да ти оставя удоволствието да откриеш всичко в мига, в който се изправиш очи в очи с образите от eкрана.

Желая ти всичко най-магическо!