Ако си представим музиката като мултижанров хибрид от истории, без колебание бихме отнесли приноса на Алан Парсънс към онази част от световното творчеството, която разказва приказките в него, коментира Stand.bg.

Имало едно време в далечна страна на позитронни мозъчни връзки и съвършено изляти стоманени линии един робот с особен "характер"...  начало на снощната приказка постави „I Robot" - откриващото парче от едноименния албум, посветен на размисли за изкуствения интелект.

Един по един започнаха да ни се откриват и разказвачите - все още непознати за българската публика, но изключително изкусни в неусетното събаряне на прегради между лекото недоверие, произтичащо от предварителни очаквания, и пълното отдаване на сценичния пърформанс.  А между тях, на малък подиум редом до личния си сет музикални инструменти, облян в мека светлина, някак скромно, но величествено се извисяваше идеологът и цар на приказките.

Трудно е да се предаде движението на емоцията в случаи като този, в които изпълнителят рязко откъсва публиката от оковите на всекидневната сетивност, за да я превърне в свой съучастник в предварително подготвен сценарий. Но наред с усещането за споделено преживяване, изява получиха и други пориви, поставящи въпроса за ролята на изкуството в епохата на дигиталната възпроизводимост.

След като изживяхме заедно „La Sagrada Familia", пленени от безумното вокално съвършенство на петима от общо седемте мултиинструменталисти на сцената, Парсънс изненадващо ни даде отговор на този въпрос: "Трябва да пробвате да оставите камерата настрана и да се наслаждавате на шоуто. А и на хората около вас ще им бъде по-интересно, ако спрат да гледат през екрана на устройството ви. Концертът се записва с 13 камери и добър звук - със сигурност по-добър от този, койтовие ще запишете."

Несъмненодигиталният хулиган е бил просто запален фен, който иска да улови момента. Макар че, поне доколкото ми е известно, все още не е проектирана машина, която да въпроизвежда технически емоционални преживявания.

Лекото смущение обаче бързо се изпари, защото в този миг разказвачите ни върнаха обратно в света на роботите с изпълнената от китариста Alastair Greene - „I wouldn't wanna be like you".  И после отново необичайна изненада за съвременните фрагментирани музикални вкусове - чухме поредицата от парчета от втората страна на плочата „The turn of a friendly card".

Омагьосаха ни, за да ни отведат в смразяващиясвят на зависимостите(в който"играта никога не свършва, когато целият ти свят зависи от идването на добра карта"), докато под ударите на клавесина сами откривахме покварата на хазарта и студения блясък на казината.

Обърнахме страницата и зачетохме нова приказка. Но този път на крака, вече безрезервно отдадени в ръцете на кипящите от енергия P.J Olsson (основен вокал) и Todd Cooper (сакс и вокали). Звучеше „Lucifer" -  инструментал, който с невъобразимата прецизност на ритъм и аранжимент успява да извае точен образ на женския характер, заложен като основна тема в албума „Eve".

Върнахме се за миг обратно в реалността с „Ammonia Avenue", изпълнена акустично от Alan, който не пропусна да сподели за дебютната си изява с бенд в българско телевизионно шоу. Последваха „Prime time", официално запознанство с момчетата от групата и пак вдигане на крака. Само че този път плод на съвсем автоматизирано движение, провокирано от първите акорди на „Sirius".

Седящите места в залата вече бяха излишни. Надигна се мощна вълна от емоционални изливания, които като че ли в потвърждение на нестихващата популярност на „Eye in the sky" стигаха до дъното на сцената и с непримирими тласъци се отразяваха обратно в телата само за да изригнат отново.

Вече можехме сами да допишем приказката. Затова ни оставиха само за минутка да си помечтаем финала и веднага се върнаха да го сглобят. „Old & wise" и „Games people play" ни изпратиха, пропити с посланията на времето си и напомнящи актуалността на непреходното. И като всяка истински добра приказка и тази потвърди, отново без да демонстрира, величието на своите автори - Alan Parsons и покойният вече Erik Woolfson.

Величие на автентичните творци, обитаващи не сцените, а звукозаписните студиа; създаващи не продукт, а влияние; носители на прогреса в мултижанровия хибрид от истории.