„Чудесни години - кучета ги яли" (1992 г.) е втората и може би най-успешна книга на Михал Вивег, която донася на своя автор истинска популярност и славата на най-търсения чешки писател.

В нея той представя детския си поглед върху годините на т.нар. „нормализация" в тогавашна Чехословакия, т.е. епохата на духовна стагнация след потушаването на Пражката пролет през 1968 година.

Романът е забавна семейна хроника за доста безрадостни времена, за доскорошния ни живот, за всекидневните безумия и компромисите на оцеляването. Въздушно-прозрачна проза без хленч и скръб, без сладникава инфантилност и наивност.

Всеки от главните герои е по своему луд: бащата с футбола, ковчега в мазето и изучаването на марксизма-ленинизма, бабата с вегетарианските кюфтета и крадените сувенири от екскурзии в чужбина, синът, който протоколира всеки миг от живота на близките си, с мечтата да стане велик писател.

Идването на демокрацията поставя всичко в неочаквана перспектива със своя абсурден, но логичен завършек.

Из "Чудесни години-кучета ги яли":

Според очакванията на Зита - Квидо трябваше да се роди през първата седмица на август хиляда деветстотин шейсет и втора година в родилния дом в Подоли.
По онова време майка му имаше зад гърба си дванайсет театрални сезона, но смяташе повечето си предимно детски роли в пиеси на Ирасек, Тил, Кохоут и Макаренко за леко компрометиращи грехове на младостта. Тя следваше чет¬върти курс право, а участията си във второстепенни роли в Театъра на армията на Винохради приемаше като неангажи¬раща игра (което, от друга страна, не й попречи да представя пред по-преуспелите си колежки случайното обстоятелство, че терминът й се пада по време на театралната ваканция, като въпрос на естествено подразбираща се професионална дисциплина). Колкото и парадоксално да звучи, при целия си любителски театрален плам майката на Квидо, някогашна звезда на училищните представления, всъщност беше много срамежлива и освен на Зита на никого не позволяваше да я прегледа. Госпожа Зита, главен лекар на родилното отделение в Подоли и дългогодишна приятелка на баба Либа, позна¬вайки майката на Квидо от дете, търпеливо се мъчеше да угоди на каприза й и й обеща да реорганизира дежурствата на лекарите така, че в критичния ден в родилната зала да не асистира нито един мъж.
При Зита в Подоли
раждането не бòли
стихоплетстваше на обяд баба Либа и дори бащата на бащата на Квидо, дядо Йозеф, макар и априори скептично настроен към всичко комунистическо, включително, разбира се, и здравеопазването, беше склонен да допусне, че рискът главичката на Квидо да бъде смазана с акушерския форцепс сега все пак ще е минимален.
Единственото, което никой не бе предвидил, беше запе¬неното черно куче вълча порода, което се появи още на двай¬сет и седми юни вечерта в червеникавата залезна светлина на крайбрежната вълтавска улица точно в момента, когато майката на Квидо тежко слизаше от таксито, и с безшумен скок я затисна на топлата мазилка на къщата на ъгъла на Аненския площад. Не може да се каже, че умислите на ку¬чето са били изрично враждебни - то дори не я ухапа; но достатъчно беше и само това, че с цялата си тежест се опря на крехките й рамене, като й дъхна в лицето, както не съвсем сполучливо го формулира по-късно самата тя, „с гранясал мирис на отдавна неосвежавана уста".
- Аааааа! - изпищя майката на Квидо, щом донякъде се опомни от първоначалния ужас.
Бащата на Квидо, който чакаше според уговорката им пред входа на театър „На Забрадли", чу вика и моментално хукна. Макар и да не беше сигурен чий е този неузнаваем от страха глас, веднага го изпълни подозрение, което трябваше да провери.
- Ааааааааааа - изпищя майката на Квидо още по-сил¬но, защото кучето с предните си лапи буквално смазваше крехките й ключици.
За съжаление опасенията на бащата на Квидо се потвър¬диха.