Днес се навършват 98 години от рождението на писателя Димитър Димов. Той е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 г. в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теория на отражението.

От 1942 г. сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците "Литературен глас", "Литературен фронт", "Мир", "Народна култура'", "Отечествен фронт", на списанията "Септември", "Театър". Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.

Баща му Тодор Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща Р. Генев също е офицер, по-късно - тютюнев експерт.

Димитър Димов учи до 10-годишна възраст в Дупница, след това в София, където завършва Първа мъжка гимназия през 1928 г.

През 1928 г. постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след 1 семестър се прехвърля в Юридическия факултетт, после се отказва и се връща във Ветеринарномедицинския. Завършва през 1934 г. като д-р по ветеринарна медицина.

През януари 1943 г. Димов заминава на специализация в Мадридския институт "Рамон-и-Кахал" по хистология на нервната система. През март 1944 се връща в България и след шест години вече е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВСИ в София.

Писател с подчертано демократични позиции, Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика.

Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите на 3. Фройд, Фр. Ницше, А. Бергсон и творчеството на О. Мирбо.

Характерен в това отношение е още първият роман на Димов "Поручик Бенц", който експлицира интереса на автора към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, кьм странното, екзотичното, нездравото.

Дълбоко драматичния конфликт на Елена Петрашева-Бенц ("фаталната жена", продукт на бушуващото подсъзнателно, срещу противоречиво-раздвоения Бенц, чиято непреодолимост на влечението предпоставя трагизма на образа) е замислен още в студентските години на писателя.

"Поручик Бенц" е започнат около 1933 г. и завършен в Бургас през 1938 г. Изпратените във в. "Литературен глас" и на Д. Б. Митов ръкописи остават без отговор и Д. Димов предоставя романа си на издателя Д. Чилингиров, който успява да го издаде в последните дни на декември 1938 г.

Откритите след смъртта на автора ръкописи карат голяма част от изследователите да смятат, че след 1939 г. Димитър Димов започва да пише нов роман, чийто по-късен вариант е "Тютюн". Предполага се, че когато Д. Димов заминава на специализация в Испания, изоставя замисленото повествование, за да се върне към него след 1945 г. по съвсем различен начин.

Престоят в Испания се оказва плодотворен не само от гледна точка на научните му интереси: случайното запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо засилват интереса на Димов към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа "Осъдени души".

Връзката на Фани Хорн с отец Ередиа, проектирана на фона на испанската действителност през Гражданската война, ражда интригуващ сюжет, който прави романа особено популярен. Започнат в Испания и завършен след мобилизацията в Беломорието, той излиза през 1945 г., получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски и унгарски език и е екранизиран.

През 1946 г. е отпечатан първият откъс от романа "Тютюн", озаглавен "Тютюнев склад". Две години по-късно излиза нов откъс - "Двубой", след още 1 година - "Тютюн" (глава от роман).

През 1951 г. романът е завършен окончателно, предаден в издателство "Народна култура" и в края на 1951 г. стига до читателите и до своите "злополучни критици''.

"Тютюн" се оказва не само един от най-четените романи в българската литература, но и спъни-камъкът на българската марксическа критика.

Популярността му напуска романовото пространство и обсебва всичко за и около творбата. Започнал с тридневното "обсъждане" на "Тютюн" в СБП, спорът се пренася в периодичния печат и кулминира в редакционната статия на в. "Работническо дело" - "За романа 'Тютюн' и неговите злополучни критици" (16.03.1952) - спор не толкова за достойнствата на романа, колкото за границите и възможностите на догматичното литературоведско мислене.

Единодушно изказаното мнение, че "Тютюн" се нуждае от "преработване", настойчивите подканвания, дългите обсъждания и оказаният натиск карат Димитър Димов, макар и с неохота, да се съгласи да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои; това увеличава обема на книгата с нови 250 страници.

Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от изд. "Народна култура" литературен критик Я. Молхов - редактор и помощник на Димов през 1953 г., а през 1954 г. "Тютюн" се появява в новия си вид.

През 1955 г. злиза III издание на романа, в което Димов извършва допълнителни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки. В крайна сметка "Тютюн" заживява в новия си вариант и едва през 1992 г. се появява отново в първоначалния си образ.

Романът е екранизиран през 1961 г. под режисурата на Н. Корабов. „Тютюн" е преведен на над 30 езика- немски, полски, румънски, руски, словенски, сърбохърватски, унгарски и др.

Сред незавършените творби на писателя е романът "Ахилесова пета", който Димов започва през 1958 г. и независимо от сключени договори с издателство "Български писател" и с Комитета по култура го изоставя до изтичането на мандата му като председател на СБП.

Нереализирана остава романизираната биография на Яне Сандански, за която Димов усърдно събира материали (в годините, последвали "Тютюн") и която по замисъл се отнася към ранния му творчески период.

След "Тютюн" писателят продължава да търси жанрово разнообразие. Появяват се разказът "Анатомът Да Коста" и пътните бележки "Юлска зима", които са плод на впечатленията от пътуването на Димов до Чили през септември 1954 г.; пиесите "Жени с минало" (поставена за пръв път през 1959 г. в Театъра за младежта в София), "Виновният" (1961 г., в Народния театър "Ив. Вазов") и "Почивка в Арко Ирис" (1964 г., в Театъра за младежта).

Творческият облик на Димитър Димов се допълва от неговите статии и изказвания по въпроси на литературата, сред които безспорно изпъкват "Изказване-отговор за романа Тютюн", "Как преработих романа Тютюн", "Днешната българска литература".

Писателят умира на 1 април 1966 г. в Букурещ.

www.slovo.bg