Преди десет години в Европа станахме свидетели на дългова криза. Тогава "изведнъж" много инвеститори осъзнаха, че може би кредитните рейтинги на страните на континента и в по-малка степен другите развити икономики може би не са отразявали действителността, а политиците са заемали значително повече, отколкото изобщо могат да си позволят, скрити удобно зад ААА, дадено от Fitch, Standard & Poor"s и сие.

Прелюдията към днешната криза

Може би можем да очакваме, че след Голямата рецесия инвеститорите по света са научили урока си, а политиците са били дисциплинирани и са понижили харчовете. Нищо подобно. В действителност се случи точно обратното. Водещите централни банки изстреляха счетоводните си баланси и започнаха количествени улеснения, които още повече пристрастиха управляващите и бизнеса към лесните пари, а в повечето страни задълженията само растяха.

През 2008 г. най-големият проблем за Европа бяха PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания), където правителственият дълг към БВП беше над 100%. След безпрецедентни мерки и планове за стотици милиарди промяната в южната ни съседка, която беше в най-тежко състояние, се промени по следния начин:

  • дълг към БВП през 2008 г.: 109,4%
  • дълг към БВП в края на 2019 г.: 176,6%

В Италия той расте от 115,4% до 134%; в Португалия от 96,2% до 117,2%; в Испания от 60,1% до 95,5%; в Ирландия единствено от PIIGS се понижава от 86% до 58,8%.

Картинката е сходна и извън PIIGS. Във Франция, втората по размер икономика в Европейския съюз, дългът към БВП се изстреля от 68,8% през 2008 г. до 98,1% в края на 2019 г. Във Великобритания също се наблюдава растеж, а в Германия - спад. Но в еврозоната като цяло съотношението се покачи от 69,6% през 2008 г. до 84,1% днес.

България не изостава от тази негативна тенденция. След като страната успя да понижи значително съотношението си дълг към БВП по време на растежа в първото десетилетие на века, ние започнахме Голямата рецесия с публични задължения в размер на малко под 15% от БВП. През следващите единадесет години показателят се влоши с 25% до 20,7% към края на миналата година.

Като стойност управляващите се хвалят, че имаме един от най-ниските дългове в ЕС и това технически е вярно. Но те пропускат да споменат големия растеж на задълженията, породен от почти еднопартийния режим на управление през изминалите десет години, като в един период той почти достигна 30% от БВП.

Графика: Дълг към БВП на България

От другата страна на Атлантическия океан положението далеч не е по-розово. Между 2008 и 2019 г. дългът се покачи от 67,7% до 106,9%, Федералният резерв не успя да понижи основния лихвен процент, както се видя от бледия опит за това, нито да свие отчетния си баланс.

Тук трябва да се направи още едно уточнение - изстрелването на дълговете става на фона на покачване на БВП. Това означава, че то на практика е още по-голямо, отколкото изглежда, защото и знаменателят в уравнението нараства.

Кризата днес

В зората на пандемията, правителствата по света затвориха икономиките, блокираха хората по домовете им, спряха пътуванията и, разбира се, за да "се справят" с кризата, която голяма степен създадоха сами, изтеглиха нов дълг. Нещо повече, количествата на задълженията и на програмите за количествени улеснения на ЕЦБ, Федералния резерв и Bank of Japan се изстреляха до невиждани стойности в историята, пред които дори и финансовата вакханалия от 2008 г. изглежда просто като леко непредпазлива парична политика.

Тази удобна възможност не беше пропусната от управляващите в България, които веднага се втурнаха да издънят бюджета и изтеглиха 5 млрд. дълг. Паралелно с това и въпреки кризата бяха увеличени пенсиите и заплатите в държавния сектор - точно на групите, които най-малко бяха засегнати икономически от кризата. Именно за това, а и за други текущи разходи, ще бъдат глътнати въпросните средства, които, както винаги, лягат на гърба на данъкоплатците, въпреки уверенията, че условията са били изгодни.

Не е важно точно какъв ще е размерът на бюджетните дефицити, които със сигурност ще се постигнат почти навсякъде по света. Дори и размерът на дълговете и съотношението дълг към БВП не е от чак такова значение. Данните, когато станат ясни, вероятно ще са по-негативни, отколкото се очаква.

Въпросът според мен е, че властите по света, в комбина с централните банки, създадоха невиждана в историята порочна низходяща спирала на харчене и задлъжняване, от която вече е невъзможно да излязат.

На пръв поглед няма и смисъл да го правят - докато централните банки монетизират всички задължения на правителствата и поддържат лихвените проценти по тях, защо да се прибягва до фискални ограничения?

САЩ са показателен пример за това. Когато планираният бюджетен дефицит и извънредните програми на местното финансово министерство се съберат, се оказва, че през изминаващата фискална година правителството е събрало от данъци само 50% от това, което е похарчило. Представете си годишните ви доходи да възлизат само на половината от разходите ви. И тенденцията да има потенциала да се влоши.

Ефектите от дълга

Ето някои ефекти на дълговете върху икономиката:

  • Елиминиране на политическата дисциплина

Когато лихвата е изкуствено занижена, защо да не изтеглиш нов дълг - това дори е "изгодно", както ни увещаваха родните политици. От друга страна, казват те, парите ни трябват, за да "стимулираме икономиката", което всъщност е невъзможно да се постигне с държавни разходи. Всъщност средствата се използват за належащите политически нужди, а сметката се плаща от данъкоплатците в бъдеще, те да му мислят.

Купуването на гласове е феномен, който се е наблюдавал винаги и навсякъде, където лихвените проценти по някаква причина са изкуствено занижени. Но резултатът от това е напълно неправомерно обременяване на производствената част от икономиката с нови задължения и липса на всякаква дисциплина. Прекрасен пример тук е Гърция, която правеше точно това три десетилетия след влизането си в ЕС, преди бомбата със закъснител да гръмне през 2008 г. От тогава досега към нея просто е добавен повече заряд.

  • Спъване на растежа

Дълговете носят със себе си и разходи по обслужването им. Колкото по-високи са лихвите, толкова повече страната трябва да плаща всяка година. Пример е САЩ, които догодина ще платят лихви на стойност почти 400 млрд. долара, при това, ако не изтеглят още по-големи заеми.

Това означава, че тези средства ще бъдат иззети от реалната икономика чрез данъци или напечатани от Федералния резерв (т.е. пак иззети, но чрез доста "по-невидимия" данък инфлация) и хвърлени за лихви.

Така бъдещите деца на България вместо да разполагат със средствата на своя труд, ще трябва да ги дават на правителството, вероятно чрез увеличените данъци.

Тук има едно разковниче, от което се възползват водещите икономики, а заедно с тях и българската - лихвите са изкуствено занижени. Това е част от причините основният лихвен процент никога да не може да бъде вдигнат отново и централните банки да продължават да купуват правителствени облигации. Ако нещо от тези две тенденции се обърне, лихвите по дълговете ще скочат рязко до истинското си пазарно равнище и тогава ще стане ясно, че правителствата са в абсолютна неплатежоспособност.

Когато това се разкрие, те заживяват в "интересни времена", както гласи китайското проклятие. Пример - рекордьорът по фалити Аржентина.

  • Изкривяване на икономиката

Колкото повече дългове държавите могат да теглят, толкова повече икономическата дейност ще се изкривява, защото нарастват средствата, които се преразпределят към свързани компании. Това се наблюдава по целия свят, не само в България.

Така на практика всички данъкоплатци плащат, за да може ползите да се съсредоточат в малцина избрани, които освен това се радват на всички облаги на близостта с управляващите.

Освен това нараства и неефективността в стопанството, тъй като държавите не би следвало да разходват средства както им хрумне. Ефективността се постига единствено при пазарните взаимоотношения. Така че колкото повече растат правителствените бюджети, дефицити и дълг, толкова повече стопанството се насочва към русло, към което не би трябвало.

  • Икономически крах

Краят на тази игра, както тя се играе в нашето съвремие, не е особено оптимистичен. След като в момент на "растеж" на икономиките през последните десет години дълговете на държавите нараснаха до 100 и повече процента, то в светлината на настоящата криза едва ли можем да говорим за таван на дълга.

Тук има само два и половина варианта:

  • Изстрелване на данъците

Това е едно от нещата, към които страните вече все по-недвусмислено се насочват. Проблемът е, че то буквално убива икономическия растеж, а и данъците не могат да бъдат вдигани до безкрай. Всъщност колкото по-високи са те, толкова по-малко се събира в хазната.

  • Печатане на пари до безкрай

Също вече наблюдаван феномен. Проблемът е, че той също унищожава стопанството, елиминирайки покупателната способност на хората. Както и при данъците, при инфлирането обедняваме, само че не толкова "видимо" за нас. Само че при този сценарий цялата финансова система в един момент рухва, като в процеса се раздуват прогресивно по-големи балони. Примерът е ваймарска Германия.

  • Спиране на плащанията по дълга

Тук също цялата финансова система може да премине през колапс. Представете си какво ще стане с инвестиционните и пенсионните фондове, ако една сутрин отворят врати и видят, че вместо активи те притежават хартийки без стойност, но размерът на пасивите им се е запазил.

Дългът не е нещо безобидно, с което можем да "си играем" както ни е удобно, само защото ЕЦБ или Федералният резерв "ни пазят гърба". Политиците е по-добре да разберат този урок, преди да е станало твърде късно. Правилните решения на политическата икономия са свързани с рязането на разходи, а не увеличаването им в момент на криза.