Юни 1913 г.

Само преди месец изтласкването на Османската империя от Европа е юридически признато с подписването на Лондонския мирен договор от 17 май.

Победата над общия враг ражда повече противоречия, отколкото спокойствие сред балканските съюзници. Проблемите са заложени още при дипломатическата подготовка на похода срещу Турция и помрачават еуфорията на българите след военните успехи от зимата на 1912 г. и пролетта на 1913 г.

Македония е ябълката на раздора. Сърбия предявява претенции към земите на запад от река Вардар и иска ревизиране на българо-сръбския договор от 1912 г., след като вече е окупирала спорната и безспорната зона в Македония.

Гърция пък иска Южна Македония и част от Западна Тракия. И двете ни съседки настояват да се приложи принципът на окупацията. Защото докато българските войски поемат основната тежест във войната с Османската империя, съюзниците окупират вече освободените земи.

Румъния също има претенции и иска като компенсация Южна Добруджа за сметка на българското разширение в Македония, където живеят около 70-80 000 куцовласи.

Много дипломатичност и ловкост са нужни на политиците ни, за да защитят позициите си в този напрегнат момент. Вместо това обаче амбицията за национално обединение прераства в безразсъден максимализъм.

От триумфа след успешната война България прекрачва към първа национална катастрофа.

„Престъпно безумие"
С тези думи на Иван Ев. Гешов 16 юни влиза в историята ни. На този ден, без да уведоми правителството, Фердинанд заповядва на ген. Савов две армии да нападнат довчерашните съюзници. Без обявяване на война, целта е само да бъдат сплашени.

Твърде дръзко. И безразсъдно.

На следващия ден по нареждане на кабинета Втора и Четвърта армии са върнати в изходни позиции.

Но вече е късно. Сърбия и Гърция са готови за война и очакват само подходящия момент.

Още на 19 май двете държави подписват таен договор, в който уточняват претенциите си спрямо България, уговарят задължителна обща граница /което може да стане само в Македония/ и взаимна военна подкрепа, ако се наложи.

Войната започва, макар и необявена.

Сърбите и гърците минават в настъпление на широк фронт, подкрепени и от Черна гора. Не след дълго обаче настъплението на сръбската войска е спряно, а гръцката е обградена в Кресненското дефиле.

И точно когато изглежда, че военните ще спасят страната, въпреки политическото безразсъдство, България е поставена на колене.

На 28 юни 1913 г. румънските войски преминават Дунав и без да срещнат съпротива достигат на 30 км от София.

Два дни по-късно Османската империя също обявява война и нахлува в Източна Тракия.

България се оказва във война с всичките си съседи. Дързостта от 16 юни изправя страната пред национална катастрофа.

Критичното положение на обградената гръцка армия кара крал Константин да приеме българското предложение за примирие. Веднага след това започват мирните преговори в Букурещ.

В историята „ако" не съществува

И все пак, ако член 17 от Търновската конституция не бе променен през 1911 г. и монарха нямаше властта да контролира напълно съдбата на България, 1913 г. може би щеше да остане в историята с национален триумф, а не с катастрофа.

Дори ако управляващите се бяха примирили с иначе неоснователните претенции на Сърбия и Гърция спрямо Македония, България би имала площ от около 171 000 кв. км /172 000 е площта на страната по силата на Сан Стефанския мирен договор/.

Щеше да има широк излаз на Бяло море и да включва цяла Източна Тракия. Нейните граници щяха да се установяват в непосредствена близост до Цариград и Проливите.

Част от Македония щеше да остане извън пределите на Родината, но така или иначе едва 1/9 от нея е включена към Царство България след 1913 г.

Последиците за България са очертани в Букурещкия мирен договор и страната ни не излиза от войните като победител.

Защото „ако" в историята не съществува...