Щом като положението в България е очевидно по-лошо, отколкото в съседна Румъния, е логично да се запитаме защо за Румъния имаше извънреден доклад на ЕК, а България бе пощадена.
В коментар за Дойче веле Еми Барух предлага следните хипотези:

Политическата коректност е най-разпространената форма на публично лицемерие. И всеки морален упрек към подобно поведение рискува да попадне в една категория с отживялата реторика, на която модерният чиновник гледа с присмехулно високомерие. Поемам този риск със съзнанието, че споделеното нито ще заинтересува модерния чиновник, нито ще доведе до промяна в ритуалната жестикулация на наложителното двуличие, с което София и Брюксел разговарят пред камерите.

Провокирана съм от извънредния доклад на ЕК за Румъния по механизма за сътрудничество и проверка, който бе огласен преди два дни. И по-точно от решението на Комисията да спести на България подобен публичен сеанс, запазвайки си правото "при нужда" да се произнесе преди предизвестената дата в края на 2013-та.


Защо прескочиха България?

Тази деликатност, която е нещо като: "Казвам ти дъще, сещай се снахо", би следвало да бъде прочетена много внимателно. Не само че проблемните зони отсам и оттатък Дунава се препокриват: "политически мотивирани атаки срещу съдебната система"; неизпълнени реформи, които да гарантират независимостта на съда; опити на политици да дискредитират правните решения, да подкопават авторитета на магистратите и да им оказват натиск; корупция по високите етажи на властта; непрозрачни процедури; проблеми с претоварването на едни и бездействието на други магистрати; необходимост от "по-качествени процедури за оценка и избор и повече кандидати за ключови постове в правораздавателната система...

В една от най-важните области - свободата на медиите, на която въпросният доклад обръща сериозно внимание, България бележи катастрофален срив, озовавайки се на позорното 87-мо място (много след Румъния) в класацията на "Репортери без граници". По думите на Оливие Базил, директор на брюкселския клон на организацията, ситуацията с българските медии е "бедствена".

Следователно положението в България може да бъде определено като още по-лошо от това в Румъния. Следва логичният въпрос: защо тогава се стигна до формалното разграничаване на двете наблюдавани държави?

Дали някой е искал да пощади Борисов заради изборите, които му предстоят?

Първата хипотеза е свързана с възможен натиск от страна на Европейската народна партия, към която принадлежат управляващите от ГЕРБ. "Политически коректно" е да бъде (временно) пощаден премиерът на България, на когото след няколко месеца му предстоят избори. Така би могло да звучи едно от политическите съображения на най-голямата група в Европейския парламент.

Друг възможен вариант е стремежът на експертите в Брюксел да извадят България от "общия поток" и - "при нужда" - да бъдат анализирани мерките, които се отнасят до българската съдебна система. Ако това е така, повод ще се появи съвсем скоро - в началото на март, когато парламентът ще трябва да гласува няколко ключови назначения в съдебната власт: съдия в Конституционния съд от парламентарната квота, главен инспектор на инспектората към ВСС и трима членове на комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, чийто председател вече бе назначен - по неясни критерии - от премиера Бойко Борисов.


Ало, Брюксел е...

Преди няколко дни десет неправителствени организации, специализирани в областта на правосъдието, изпратиха до ЕК "заместващ доклад", чиито констатации са изцяло в духа на препоръките на Брюксел. Този синхрон в оценката на процесите в съдебната система на България, както и във възгледите за належащите структурни промени би могъл да е начало на неформален действащ механизъм, от който и Брюксел, и София имат нужда.

Има и още нещо: според Орлин Спасов позорният срив на България в класацията на "Репортери без граници" ще засили външния натиск по линия на институциите на ЕС, защото "България все по-видимо се превръща в болезнен имиджов проблем за съюза".

Може би именно това ще преобърне инерцията на политическата коректност в официалния диалог между София и Брюксел. Този диалог се случва пред камерите, на първите страници на тиражните медии - същите тези медии, чиято собственост е дълбоко пазена тайна, същите тези медии, на които българското правителство плаща с европейски пари, за да го хвалят. И някак не върви, когато атакуваш политическото лицемерие, позовавайки се на Едмунд Хусерл за Европа като Идея, като Мечта и Проект, да го правиш лицемерно, тоест - политически коректно.