На изток, на фона на кризата с бежанците, се развиват много евроскептични и суверенистки движения. В интервю за френския вестник Le Figaro българският политолог Иван Кръстев, един от най-добрите специалисти в областта на постсъветското пространство и автор на забележителното есе "Съдбата на Европа" (Първи Паралел ), анализира изворите на този феномен и предупреждава за опасността от сблъсък между културите на една Източна Европа, привързана към своята идентичност, и една Западна Европа, която се възприема едновременно като индивидуалистка и космополитна.

Le Figaro: След еуфорията от първите години на европейско отваряне, ставаме свидетели на пробив на "евроскептични" движения в цяла Източна Европа (Полша, Унгария, Чехия, Словакия). Последните възнамеряват строго да контролират границите си в името на националния суверенитет. Можем ли да говорим за разделение между Източна и Западна Европа?

Иван Кръстев: Като че ли ставаме свидетели на голямо връщане назад. Либералният катаклизъм, който Европа преживя през 70-те години на миналия век, днес отстъпва място на подобно консервативно културно и политическо сътресение. Периодът след 68-ма година беше белязан от повишаване на индивидуалните свободи и правата на малцинствата. Днес, с едно движение на махалото, сме свидетели на връщането на върховенството на политиката и на "мажоритарните режими", размножаващи се в четирите краища на света. Такъв е случаят на Изток, но и на Запад, с Брекзит или избирането на Доналд Тръмп в Съединените щати. Правителствата възвръщат способността си да управляват, но изглежда, за сметка на личните свободи.

Има обаче голяма разлика между консерватизмите на Изтока и тези на Запада. Например, консерватизмът на Полша и този на Холандия нямат нищо общо. Западният консерватизъм е пропит от идеите за освобождение и еманципация от май "68. И това ясно проличава днес в Холандия, където е възможно открит хомосексуалист да застане начело на дясна или крайнодясна партия. Нещо, което днес изглежда строго невъзможно в Източна Европа. Въпреки враждебността си към исляма и желанието си да спрат имиграцията, западните консерватори също са по-отворени към "разнообразието", отколкото тези от Изток. Етническият състав на страните от Западна и Източна Европа е много различен. В Австрия всяко второ дете има поне един родител, който не е австриец; 95% от жителите на Полша са поляци. Освен това, без колониално минало, източните държави не се чувстват виновни по отношение на страните от Африка и Близкия изток. Миграционната криза ясно показа, че Източна Европа вижда космополитните ценности, които са в основата на Европейския съюз, като заплаха, докато за много западни граждани все още тези космополитни ценности са самото сърце на новата европейска идентичност. В обобщение, вълните на миграция доведоха до ренационализация на политиката и съпътстващо възкръсване на разделителната линия между Изтока и Запада.

Tакова разделение се наблюдава дори в Германия. Именно на изток антиправителствената партия AfD постигна най-добрите си резултати.

Това е много добра илюстрация. Краят на комунизма и последвалото го голямо количество либерални реформи, успяха да генерират сред народите на Централна и Източна Европа дълбоко чувство на икономическа несигурност. Изправени пред притока на мигранти, много източноевропейци вярват, че надеждите, които са вложили в присъединяването към Европейския съюз - надежди, че това членство ще доведе до благоденствие и ще сложи край на трудностите в ежедневнието им - са били предадени. По-бедни от западноевропейците, те просто не разбират, че от тях може да се очаква спонтанна хуманитарна солидарност за бежанците. Реакцията на източноевропейците към глобализацията не е толкова различна от тази на белите американски работници, които гласуваха за Тръмп. Те считат себе си, от всяка страна на Атлантика, за губещи, забравени от всички. Към това трябва да се добави и факторът на демографската паника. Парадоксално , това не е свързано толкова с пристигането на бежанците, колкото с последствията от напускането на хората от региона. В неотдавнашната история на Източна и Централна Европа, нации и държави са показали неблагоприятна склонност за вътрешна миграция. Такъв е случаят с Източна Германия. Повече от 15% от жителите й са напуснали региона. Основните бенефициенти на падането на Берлинската стена и отварянето на границите бяха ярките и индивидуалистки млади работници. Емиграцията на Запад се смяташе за символ на някакво социално изкачване. В резултат на това онези, които са останали, се възприемат и преживяват като губещи в Историята. Фактът, че жителите на Централна Европа изискват затварянето на границите на техните страни, представлява забавена реакция на демографския кръвоизлив след отварянето им през 1989 г.

България, от където сте Вие, скоро пое председателството на Европейския съюз. Дали тя споделя това смесено чувство за баланса на либерална Европа?
Официалните статистически данни ни показват, че през 2011 г. 2,1 милиона българи са живели извън страната. Това е изключително висока цифра за страна с малко над 7 милиона жители. Отварянето на границите след падането на Берлинската стена беше най-доброто и най-лошото нещо, което можеше да се случи на българското общество. Проучване на общественото мнение, проведено двадесет и пет години след падането на Стената, показва, че българите смятат отварянето на границите си за най-важното постижение на посткомунистическия период. Но масовата емиграция е драматичен удар за българската икономика и политика. Демократичната революция от 1989 г. се превърна в демографска контрареволюция. През последните двадесет и пет години около 10% от българите са напуснали страната си, за да живеят и работят другаде. Според прогнозите на ООН населението на България през 2050 г. трябва да бъде с 27% по-малко от това, което е днес ... Страхът от "етническото изчезване", както го наричат ​​някои хора, е осезаем. За онези, които използват този вид термин, пристигането на имигранти е сигнал за тревога, известяващ окончателното им излизане от Историята. Известният аргумент, че застаряваща Европа се нуждае от имигранти, само засилва чувството за екзистенциална меланхолия. Когато по телевизията виждате възрастни селяни, които протестират срещу настаняването на бежанци в техните обезлюдени села, където от десетилетия не се е раждало дете, можете само да мислите емоционално за двете страни - за бежанците, но също и за онези възрастни хора, които са свидетели на изчезването на техния свят. Ще има ли кой след век да чете българска поезия?

Сравнимо ли е сегашното разделение Изток-Запад с това от Студената война?
Студената война беше сблъсък между две идеологии. Днес една срещу друга са изправени две чувствителности. На Запад, май" 68 беше белязан от появата на суверенитета на индивида. На изток обаче Пражката пролет или протестите в Полша видяха 1968 г. като белязана от борбата за суверенитета на нацията срещу съветското присъствие. Тези източни страни в крайна сметка са съвсем нови. Те дори нямат век. Пробивът на това, което аз наричам "мажоритарен режим" в тези страни, следователно е защитен механизъм. Те никога не са се чувствали сигурни или твърдо установени, а само като държави с очертани граници на световната карта. Има една поговорка, която отразява добре масовото мислене в Източна Европа: "Ако нямате място на масата, то е защото мястото ви е в менюто. "

Това обяснява политическия успех на лидери като Ярослав Качински в Полша или Виктор Орбан в Унгария, които все пак са смятани за авторитарни от някои наблюдатели ...

Парадоксът на либералната демокрация е, че гражданите са по-свободни, но се чувстват безпомощни. Ключов елемент от привлекателността на "популистките" партии е тяхното търсене на истинска победа. Те съблазняват всички, които смятат, че разделението на властта, вместо средство, което може да направи лидерите отговорни за техните действия и решения, е по-скоро алиби за елитите да пренебрегват предизоборните си обещания. Нарастването на тези формации е симптоматично за грандиозното изригване на застрашени мнозинства, които се превърнаха в основна сила в европейската политика. Членовете на тези мнозинства се оплакват , че са загубили контрол (реален или въображаем) върху техния живот и се надигат срещу това, което виждат като заговор между елитите с космополитен манталитет и имигрантите с племенен манталитет. Те нападат либералните идеи и институции, обвинявайки ги, че отслабват волята на нацията и унищожават нейното единство.

Не е ли разделението Изток-Запад, в крайна сметка, друга версия на разделението между елитите и хората?
Както добре го е казал британският политолог Дейвид Гудхарт, конфликтите между "онези от където и да е" и "тези от някъде", практикуващи и привърженици на глобализацията и практикуващи и последователи на нативизма, публичните дружества и частни фирми, днес в много по-голяма степен оформят политическата идентичност на гласоподавателите, отколкото предишните идентичности, основани на принадлежност към класа. Примерът на "Брекзит" е фрапиращ: проучване показа, че не е задължително провинцията да е гласувала мажоритарно за Брекзит, а просто малки градове, които имат лоша система за обществен транспорт! Друг пример: Редица избирателни карти, изработени след победата на Тръмп в последните президентски избори , показват много добре, че ако регионите, където Тръмп печели, отговарят приблизително на 85% от общата територия на САЩ, регионите, в които печели Клинтън, представляват приблизително 54 % от американското население. Ако си представим, че тези региони представляват две различни държави, трябва да отбележим, че "страната на Клинтън", състояща се от крайбрежните райони и градските острови, напомня Англия от 19-ти век, докато "страната Тръмп" прилича по-скоро на огромните територии на Евразия, управлявани от Русия и Германия. Политическата борба между Клинтън и Тръмп е борба между морското и земното измерение, между хората с пространствено и локално мислене.

Сравнихте миграционната криза с 11 септември. Защо?
Ако говоря за миграционната криза като за "11 септември на Европейския съюз", то е защото на този ден през 2001 г. Америка откри своята уязвимост. Подобно на 11 септември кризата с бежанците фундаментално промени ситуацията. И това не може да се обясни само с притока на бежанци или работници мигранти. Истинска общоевропейска криза, тя поставя под съмнение политическия, икономическия и социалния модел на Европа, който на свой ред се оказва уязвим.

Вие сте преживял разпадането на Съветския съюз. Може ли да се направи паралел с днешната ситуация?
Това, което можем да кажем, е това, което знаем днес за разпадането на мащабни политически организации. Те се сриват по същия начин, по който една компания фалира: първоначално внезапно и после много бързо. Трябва също така да се разбере, че разпадането на такива политически организации обикновено е следствие от поредица от нещастия, произшествия, които при други обстоятелства биха могли да се считат за незначителни и не са плод на съгласувана политическа воля. Както отбелязва историчката Мери Елис Сарот в книгата си "Колапсът" "ефективното отваряне на Берлинската стена през нощта на 9 ноември 1989 г. не беше резултат от решение на източногерманските лидери, нито резултат от споразумение с правителството на Западна Германия... Отварянето на Стената беше грандиозен пример за изненадващо събитие - момент, когато политическите структури съвсем неочаквано се сринаха в буквалния и преносен смисъл на този термин. " Историята ни е научила, че един голям политически проект никога не се разпада заради това, което се случва в периферията, но винаги в зависимост от сърцето на организацията и нейния център. И не защото Великобритания напуска Европейския съюз, той рискува да се срине. Нещата биха изглеждали по друг начин, ако на свой ред Германия или Франция имаха своите съмнения. Съветският съюз се срина не от внезапното излизане на сателитните държави, а от желанието на Руската федерация да създаде по-добър и по-хомогенен съюз с Украйна, с която си приличаха и с Беларус. И по този начин СССР пренебрегна другите си спътници, от които в крайна сметка се чувстваше доста отчужден и културно отдалечен. Приблизително същата грешка изглежда прави днес Франция. Понякога имаме впечатлението, че Париж и френските лидери са много неудобни във всички страни на Изтока и биха били доволни от една Европа на Маастрихт от 1991 г. и 1992 г., и затягане на еврозоната, където културните връзки ще бъдат по-силни. Историята обаче показва, че когато започне процес на дезинтеграция, никой не може да бъде сигурен, че той може да бъде напълно контролиран. Ако се опитаме да редуцираме Европейския съюз до еврозоната, отстранявайки най-източните страни, непредсказуемото действие на идеята за разпадане може много добре да се разпростре и в сърцето на Европейския съюз.

Превод: Петя Михайлова