Продължаваме разговора с учения от Физическия факултет на Софийския университет доц. Иван Бъчваров - за емигрирането на български учени, за науката като движеща сила на обществото, за избора между усвояването и съзиданието. За мисията на държавника. За бъдещето.

Когато говорим за необходимите реформи в науката и университетското образование, опираме до човешкия фактор, сблъскваме се с изтичането на кадри. Как можем да се справим с това? Човешкият фактор е основен, показателно е че будителството у нас винаги е водило битка за свобода и знание. Приковаваха ги в миналото, сега, ако искаш успех, не се притеснявай да извикаш талантливите и им дай свобода да разгърнат таланта си. А бисерите може да ги съберем, независимо къде са по света, стига да знаем какво да правим. Тези, които са заминали, не са безвъзвратно загубени. Примерно с всички студенти в чужбина поддържам връзки. Тези, които продължават кариерното си развитие в областта, винаги са отворени да съдействат. С най-дързостните даже планираме неща, които са пробив в науката или технологиите, да бъдат внедрени у нас. Общо казано, има много българи по света и те са важен фактор, който трябва да бъде приет и трябва да бъде използван като ресурс за развитие. Дори и в най-оскърбения от тях не е изгаснало кандилцето на родното място. Тези хора са с български корени и това, което правят, и техните постижения може при определени условия да се превърне в ресурс на обществото ни. Не случайно малцина сега пазят спомена от гърчеенето на Васил Априлов, но всички знаем, че това не му е попречило да създаде Априловската гимназия. Не може да ограничиш младия човек в устрема му да успява и това, което често наричат с малко отрицателен привкус "изтичане на интелект" може да се разгледа като избор на благоприятна среда за развитие. Само тогава индивидът ще може да даде максимум от вложения в него потенциал. И вече силният, ако се върне, може по-ефективно да променя средата, която по някакви обстоятелства е по-изостанала.

Имаме ли примери за такова плодотворно завръщане?
Това важи за нашите съседи. Какво направи съседна Гърция? В продължение на години там изживяват същия проблем. Но те изградиха устойчива национална политика за интеграция на всички интелектуални постижения, включително и интелектуалния елит извън Гърция. И настъпи един период, когато 30-40 процента от емигриралите започнаха да се връщат. Примерно в гръцките болници в момента оперират и работят лекари, обучени и работили в Германия. В гръцките университети и научни центрове идват хора, работили по 15-20 години в Америка - с опит, с организационни умения, които в Гърция трудно ще придобият. Това важи и за нас, когато говорим за наука и образование трябва да признаем, че българите, които са отишли в чужбина, са реална сила и тази сила може да бъде използвана, ако ние създадем условия за това. Например, за един малък но съществен проблем, свързан с капацитета на българския фонд за научни изследвания да изгради ефективна система за рецензиране на научни проекти. Идеята беше фондът да бъде оздравителен стълб, оформящ правилното развитие на науката у нас. Получи се така, че той забуксува и не успя да тръгне по някакъв определен път. Кой може да помогне най-добре? Има българи, които участват в управлението на научни фондове по света. Те могат да използват собствените си бази данни, целият им опит може да бъде трансфериран. Външните рецензенти, ако са правилно подбрани, не могат да бъдат обвързани със структури у нас, за да направят това, което се нарича "преднамерена рецензия". Те са потенциал, който може да помогне съществено, ако разбира се ние тук създадем условия за това, тоест стартираме реална реформа. Друг голям проблем е липсата на инструменти, на жива структура, която да дава възможност на хората, които правят открития, да предоставят това на бизнеса...

Какво трябва да се направи, за да се осъществи тази връзка?
За да стане това, то трябва да бъде част от една цялостна политика на реформи в страната. А не на отделни активности, кръпки между мандатите на управление. Никой не може да си ушие хубав костюм от кръпки. Дори да е било модерно, това не подхожда, особено когато става дума за наука и образование. При нас, ако погледнеш стратегията и политиката на иновационния фонд към министерството на икономиката и фонда за научни изследвания, не се вижда цялостна картина и политика. Науката не можеш да я отделиш нито от образованието, нито от иновативната индустрия. Те са вплетени едно в друго.
Ето го примерът - Теньо и Димитър Попминчеви направиха изобретение и казват - няма нужда да го чакаме да остарее. Дори и български технологични компании за да станат световни лидери в бранша си, каквато е "Уолтопия" -за да бъде предпочитана навсякъде при изграждане на всяко сложно инженерно съоръжение от този тип, от Япония през Китай и Европа до Америка, тя подържа твърда политиката на непрекъснато създаване на иновативни продукти и услуги. А това става със знаещи и можещи хора.

Какво е мястото на университетите в осъществяването на тази цялост?
Университетите са огнищата на знание и култивиране. Те развиват науката и образованието, те са първично звено - там се зараждат нещата. Просветеността, колкото и да е диференцирана по специалности, се основава на необходимите универсални знания, без които не може. Затова може да кажем, че всички студенти трябва да са добре образовани. Качественото образование не може да бъде постигнато без качествена наука. Качествената наука, ако не издребняваме как се случва във времето, е пътят към иновативната индустрия. Индустрията, тръгнала като иновативна, от своя страна поставя непрекъснато проблеми пред науката. А науката в битката си за ново знание става жизнена сила на самото образование. Не можеш да ги разделиш, въпреки че съм чувал за разделения, но те са характерни за политики, останали в тунела на забравата.
Колкото до инструментите, които пряко влияят върху връзката между научните изследвания и иновативната индустрия, това е венчър индустрията, фондовият пазар и т. н. Инвеститорите влагат средства в иновативни компании, създават им лице и продават самата компания на борсата. Печалбата идва от потенциала за развитие и доверието, което си изградил в обществото. За съжаление венчър индустрията е слаба не само в България, тя е слаба в цяла Европа.
Предполагам, че в една бъдеща обединена Европа нещата неизбежно ще се развият в позитивна посока. Затова хората, които искат да правят реформи, трябва да си дават сметка, че трябва да се отчитат всички специфични фактори и че това не може да стане на парче, всичко трябва да върви паралелно, жизнеността го изисква. Не може да има жизнена наука без жизнена иновативна индустрия. И индустрията не може да бъде жизнена, ако науката не е такава.
Българите, които сега са в чужбина, могат да помогнат за създаването на такава цялост от образование, наука и иновативна индустрия. Когато един човек предизвика късмета си, независимо къде се случва - дали в България или в чужбина, когато нещо такова се ражда, то винаги е полезно. Ако ние като общество направим необходимото, България винаги може да има полза от това.

От котата, на която се намираме, можем ли да се надяваме на постигнем такова цялостно развитие в обозримо бъдеще?
Имаме показателен пример с Южна Корея, те са го направили. Нивото, от което тръгват е ниско - като по-бедна държава от Северна Корея, по-бедна от тогавашна България. През 70-те години генерал Парк започва цялостна реформа. След 10 години достигат ниво на развитие, при което моят учител в гимназията ми казваше, че са постигнали показатели на износа, сравними с тези на тогавашните социалистически страни (сумарно), обединени в СИВ. При построяването на първите 30 км магистрала в пресечен терен, поради липса на техническа грамотност, дават много физически жертви.
Президентът им, въпреки че е бил диктатор, разбира, че въпросът не е само в парите и в желанието. Ако не се изгради цялостно ниво на народа, който да осъществи този преход, няма как да се получи, независимо от щедрата помощ отвън. Затова създава политика за развитие на корейската държава, която започва с образование, наука и иновативна индустрия - паралелно.
Тогава са създадени компаниите, които днес са лидери в световната индустрия. Въпреки че тогава споменът за войната е бил още жив и военните са доминирали управлението, бюджетът комплексно за наука, образование и развитие на иновативната индустрия е станал с пъти по голям от средствата, отделяни пряко за армията и въоръженията.
Това са показателните примери и оттук следва, че е нужна цялостна политика. При нас имам усещане, че се действа на кръпки - да усвоим едни или да изразходваме други средства.

Как можем да променим това?
От общество, което живее на принципа на усвояването, трябва да преминем към създаването. А "създаването" изисква различни политики. В този смисъл развитието на науката и образованието не може да се пренебрегва.
При нас има една трагедия - преходът създаде условия усвояването да бъде основна жизнена позиция, тъй като продължи дълго и имаше много за усвояване. След приемането ни в ЕС заедно с позитивите се появиха нови възможности за усвояване. Създаде се усещане, че най-предвидливите политици се насочиха към подбор на хора с компетентности в усвояването на средства. Въпреки че моите учители са ме учили, че активната позиция е не да имаш, тоест да усвояваш, а да бъдеш, тоест да създаваш и можеш... Все ми се струва, че сега принципът е объркан.
Ако се върнем към създаването в науката, стигаме до необходимостта от база за изследвания. За съжаление нямаме база, която да е адекватна на световните тенденции, но не това трябва да ни тревожи. Базата може да се изгради, въпросът е доколко този процес на изграждане е устойчив и успешен. Вложените средства в наука и образование трябва да създадат своите плодове.
Но тъй като плодовете са отместени във времето, се мисли не в перспектива, а от едни избори до други. А в науката се правят неща, в които се влагат много усилия и те дават своя плод след 10 години, а може и след 20 и т.н. Което не е смущавало княз Борис 1 и сина му цар Симеон.
Днес имаме усещането, че културата на усвояването доминира в съвременния политически живот. Определено краденето като криминално деяние не е основният проблем за неуспеха на България, а трудността да се освободи от културата на усвояване. Като следствие системата не стимулира хората в науката и в образователната система да постигнат максимума на възможностите си. Не се изгражда кохерентна система на развитие, защото никой не е заинтересован да го направи, защото се работи на кръпки. А се работи на кръпки точно заради културата на усвояването, натрапена в обществото.
Приемайки някакъв статут, примерно на висш администратор, човек трябва да вложи енергия за обществена полза. Най-важното е как се разпределя енергията. Ако 70-80 процента от енергията му отива, за да добие статута и да го брани, а 20-30 процента, за да е полезен, няма как нещата да се получат. Ако средата е такава, че министрите изразходват 80 процента от енергията си за съхранение и обслужване на такива интереси, те дори да имат желание не могат да постигнат добър резултат за държавата. Трябва голям катарзис да се случи, голяма жертвеност на тези хора. Съблазънта на един човек да получи почитание чрез пост или длъжност винаги е съществувала и няма нищо лошо. Проблемът е когато се ограничи само в това и остане без признание.

А ако човекът няма този капацитет, за да види напред? Ако е лишен от визионерство?
Християнството повече от 2000 г. ни учи, че човек преди да направи бразда в социалното развитие трябва да надмогне идеята за хляба. Това трябва да ферментира в съзнанието на управника, за да не отиде енергията му основно за това да си брани поста вместо да се погрижи за разградения ни двор. Когато личните мотиви доминират над отговорността, това е големият проблем. Всеки трябва да съзнава, че носи лична отговорност пред себе си, пред обществото, пред поколенията, пред всички.

А ако таванът на управника е нисък и той не може да бъде на висотата на тази отговорност?
Когато каскетите влизат в Народното събрание, таванът не може да бъде висок. Когато на обществото е натрапена посредствеността. При нас тя е натрапена, исторически не е присъщо на българина да поставя на власт хора, които са недостойни за подражание и неадекватни за успешно развитие на държавата.
В най-тежките времена, като започнем от св. Йоан Рилски... Той беше казал, че ние се стремим да поставяме хора, които са духовно извисени, хора с прозрение, хора с достатъчна жертвеност, за да допринесат за социалното развитие. Той е концентрирал тази идея още когато България е била под византийско владичество.
Аз съм физик, но ми се струва, че при нас големият срив идва в прехода когато болшевизацията натрапва "каскетите". В творческо отношение дори под османска власт българинът не е бил ограничаван. Естествено, минават десетки години и има възстановяване. После нов преход. Отново посредствеността излиза на преден план и иска да формира политика.
Разбира се, основната тревога не е, че минаваме през болезнен преход, който така или иначе отминава, но в политическите тенденции след това. Ако трябва да обобщим последния четвърт век, голямата грешка на управленията досега е, че приемат развитието на образованието, науката, иновационната индустрия като придатък, като нещо второстепенно при воденето на реалната политика. Никой де факто не приема, че това е пътят, който би довел до просперитет.
Може би не се оценява защото то е нещо, което ще даде плодове в по-далечно бъдеще, не в рамките на мандата. И това е разбираемо, когато укрепваш политическата ситуация, но да останеш без втората стъпка на устойчивост чрез системна инвестиция и радикално реформиране на сектора, което е гарант за по успешно бъдеще, показва или неразбиране на проблемите, или държавническа слепота.
Един мой учител казваше: огледало на държавника е отговорността му пред бъдещето.
Затова рано или късно просперитетът ще стане приоритет на управлението и проблемите на образованието, науката и индустрията ще бъдат погледнати през това огледало. Това е основата, която изисква и консолидиране на основната част на нашето общество, независимо от партийна или етническа принадлежност. Защото без приемственост не може да се гради устойчива система за образование, наука и иновативна индустрия.