Флоран Пармантие е доктор на политическите науки, преподавател в Парижкия институт за политически изследвания и научен сътрудник към Центъра за геополитика на Висшата търговска школа на Франция (HEC). Автор е на книгата "Пътищата на правовата държава: тесният път между Европа и Русия". В интервю за френския информационен сайт Atlantico.fr той излага идеята, че евентуалното присъединяване на България към Еврозоната би застрашило целостта на Европейския съюз в контекста на собственото му отношение към върховенството на закона и обективните критерии за членство.

Atlantico.fr: Макар да изглежда, че отговаря на критериите за членство и е решена да подаде официална молба за присъединяване към Европейската валутна система /ЕВС/, което й отваря вратите за пълна интеграция, България може да се изправи срещу съпротивата на европейците. В какво би могъл да превърне един такъв въпрос отношението на Европа към върховенството на закона и към "обективните критерии", които го характеризират през последните десетилетия?

Флоран Пармантие: Преди да анализираме настоящата ситуация, трябва да се спрем на положението в България в края на комунистическия режим. Тогава София е по-известна с шпионите си и авторитарното управление на своите мюсюлмани, отколкото с представянето си в областта на правата на човека. Последвалият процес на трансформация - така нареченият преход - се разви по-сложно отколкото в други водещи държави от Вишеградската група, в т.ч. Полша, Унгария, Чешката република и Словакия.

Въпросите за корупцията и организираната престъпност остават много актуални в тази страна. Тя е последна по показателя "Усещане за корупция" в световната класация на "Трансперънси интернешънъл" сред държавите от Европейския съюз и на 71-во място от 180 държави в света, след Беларус, Сенегал и Ямайка.

Зад присъединяването на България към Европейския съюз са налице силни баланси: като контрапункт на Мителевропа, възстановена от германците с разширяването, Франция избута напред кандидатурите на Румъния и България, първите две посткомунистически държави, влезли във Франкофонията преди Молдова. И оставиха впечатлението, че в по-малка степен се интересуват от покриването на критериите за членство. Английският академик Том Галахър предлага тази интерпретация по случая на Румъния в книгата "Румъния и Европейския съюз. Как по-слабият подчини по-силния", където румънските елити са успели да заобиколят европейските задължения, като симулират приемането на определени правила и усвояват ресурси. Този песимистичен анализ може да бъде съотнесен и към България.

Колебанието на европейците произтича именно оттам: Румъния и България не успяха да постигнат същото ниво като останалите кандидати, а трябваше да бъдат върнати за политически въпроси през 2007 г., докато водещата група беше приета през 2004 г. Когато Франция експулсира български и румънски цигани през 2010 г. тези две държави вече бяха атакувани от други държави-членки.

Настоящите решения не са резултат от европейското желание да се надхвърлят обективните критерии, а по-скоро от чувството, че е необходимо да бъдем по-взискателни към България, за да може тя да напредва, тъй като приемането на закона е в основата си резултат от историческа динамика, в която вътрешните сили и външният натиск могат да действат в синхрон.

Какви са били движещите сили на тази култура на "обективните критерии" в Европа и как би могъл настоящият контекст да разстрои този подход?
Културата на "обективни критерии" в Европа е отговор на относителната неподготвеност на европейците за геополитическия шок от 1989 г. По онова време Рио де Жанейро е бил относително по-известен от Прага, тогава столица на Чехословакия.

Изправени пред надеждата от 1989 г., европейските институции трябваше да намерят начин да изискат бързи и дълбоки промени. Европейският съюз предприе политика на разширяване, а именно разширяване на модела си към новите държави чрез разпространение на достиженията на правото на ЕС. Идеята за бързо обединение, но с няколко нива на развитие и следователно различни права и задължения, би могла да бъде приета, например чрез предложението на Франсоа Митеран за европейска конфедерация.

Следователно с разширяването се пораждат "критериите от Копенхаген" през юни 1993 г., т.е. определянето на политическите цели (върховенство на закона, демокрация, права на човека), икономическите цели (способност за реагиране на конкурентния натиск на европейските пазари), както и общите цели на ЕС (застъпва се за целите на икономическия, политическия и паричен съюз).

За дълъг период бива неглижиран четвъртият критерий: този на "капацитета за усвояване", с други думи, възможността Европейският съюз да определя свой собствен темп на развитие. Днес това е последната точка, която се противопоставя на страните-кандидатки като Турция, но също и на Украйна, Грузия или Молдова.

Какви са рисковете от напрежение, което може да възникне в Европа заради подобно завръщане към политика в ущърб на "обективните критерии"?
Важен е въпросът за възприемането на тази повратна точка, а не повратната точка, която остава сама по себе си хипотетична. Централноевропейският популизъм се захранва от страха си да бъде разглеждан като "второкласен актьор" в рамките на Европейския съюз. Обикновено обаче същите хора съжаляват за технократския характер на Европейския съюз: въпросът за нормата често се сблъсква с политиката и геополитиката. Не трябва да забравяме, че европейските граждани ще са тези, които ще имат думата на следващите европейски избори.

Превод: Петя Михайлова