Владимир Евсеев, завеждащ отдел „Кавказ" в Института за страните от ОНД в Москва, кандидат на техническите науки, международен наблюдател на парламентарните избори в Нагорно-Карабахската Република (Арцах) на 03.05.2015г., пред news.bg

Как оценявате дипломатическия успех на двете арменски държави и диаспората, след провеждането на юбилейните мероприятия по цял свят и продължаването на процеса на признаване на Геноцида над арменците в Европа, Латинска Америка и самите САЩ?
100-годишнината на Геноцида над Арменците в Османската Империя позволи яркото освещаване на тази най-голяма трагедия на ХХ век. Следствие на нейното непризнаване от страна на най-влиятелните държави стана Холокостът и други трагични събития, включително Геноцидът над народа тутси в Руанда през 1994г., в присъствието на международните миротворци на ООН.
Обаче дипломатическият успех от проведените мероприятия носи ограничен характер. Като определен успех може да се разглежда фактът, че 12.04.2015г. на церемонията по откриването и освещаването на паметника на Геноцида над Арменците в Неапол (в манастира Санто Грегорио Армено - в края на септември 2005г., авторът на интервюто се радваше там на гостоприемство, след две безсънни нощи във влаковете по маршрута София - Белград - Загреб - Любляна - Венеция - Болоня - Флоренция - Рим - Неапол) Папа Франциск Първи призна и осъди това престъпление. Но даже тогава, заедно с Геноцида над арменците и престъпленията на нацистите (Холокоста), като най-големи престъпления на ХХ век, той, кой знае защо, спомена и съветския тоталитаризъм.
Основната причина за ограничеността на успеха е, че на ниво държавна власт както законодателна, така и изпълнителна, САЩ като несъмнен световен лидер, още не признават Геноцида над Арменците, а само изказват съболезнования на арменския народ.
А иначе не може и да бъде, тъй като Турция си остава член на НАТО. Именно там (в Анталия) на 13-14 май ще се проведе срещата на Алианса.
Други държави, по различни причини, се стараят да не се набъркват в този проблем. Сред тях особено се откроява Израел, където постоянно говорят за Холокоста, но рядко си спомнят в тази връзка за Геноцида над Арменците в Османската Империя. Една от причините е тази, че Тел Авив е излишно въвлечен в противостояние с Ислямската Република Иран, а близкият на Турция Азербайджан е изключително удобна площадка за неговото развитие.

Ще помогне ли консолидацията на световното арменство, в резултат на успешно проведената информационна кампания, във връзка с отбелязването на 100-годишнината на Геноцида, на управляващите в Нагорно-Карабахската Република на парламентарните избори на 03.05.2015г.?
Несъмнено, 100-годишнината на Геноцида над Арменците в Османската Империя способства за обединението и консолидацията на арменците както в рамките на двете арменски държави (Република Армения и Нагорно-Карабахската Република), така и на световното арменство, чиито най-големи диаспори живеят в Русия, САЩ и Франция.
Необходимостта от такава консолидация се усеща най-вече в Нагорни Карабах, където мирът така и не може да настъпи, особено на фона на провокациите от азербайджанска страна. Сегашният емоционален подем, разбира се, ще окаже своето влияние на парламентарните избори в Нагорно-Карабахската Република. Но никой не трябва да се бои от това, защото арменците никого не се канят да окупират. Те знаят цената на мира и обичат земята си. Навярно на това трябва да обърнат внимание „заклетите" им врагове.

В Руско-Турската война от 1877-78г. и преди това арменците са воювали против българите и сърбите и даже руснаците. До каква степен са били мотивирани и от какво е била предизвикана тази лоялност към Османската Империя, на фона клането, което реално започва в средата на последното десетилетие на XIX век?
Действително, арменците са воювали на страната на Османската Империя, защото са искали да потвърдя тправото си да живеят на тази земя - нейна територия. До голяма степен е така и през Първата световна война, когато арменските батальони са строили за турците фортификационни укрепления. Последствията обаче са били ужасни. Тези батальони, без никакви основания, са обвинени в предателство, отведени в тила и, като цяло, унищожени. И от страна на турското ръководство това е било направено съзнателно, за да остана беззащитни техните семейства, които са подлежали на, така нареченото, „изселване", повече напомнящо „път към смъртта".

Публичният отказ на арменския президент Серж Саркисян от териториални претенции към Турция окончателна позиция на арменската страна ли е, или тактически ход, с цел завоюване на симпатиите на тези държави, които още не са признали Геноцида над арменците?
Президентът Серж Саркисян обективно възприема създалата се ситуация. Той разбира, че в сегашните условия Ереван не може да си върне не само Западна Армения, но и загубената част от Източна Армения, включително и свещената планина Арарат и близките до нея райони. Тази позиция на арменската страна се възприема положително от световната общественост, особено на фона на нагорно-карабахския проблем. Но аз не съм уверен, че тази позиция ще се съхрани и в бъдеще, ако Турция отслабне отвътре, например под влияние на кюрдския фактор.

Не са ли литургията на Папа Франциск Първи и декларацията на Европарламента по Геноцида преди всичко санкции към Турция за развитието и задълбочаването на търговско-икономическите връзки с Руската Федерация?
Най-голямото наказание за Анкара, от страна на Брюксел, стана твърдата съпротива на плановете за влизане на Турция в ЕС. Но това се случи много по-рано от връщането на Крим в Русия. Против приемането на Турция в тази организация са не само Гърция, Кипър и други, не толкова влиятелни европейски държави. С тях Анкара напълно би могла да реши въпроса, с помощта на Вашингтон.
Против Турция по различни причини са Франция и Германия - водещите държави в ЕС. Конкретно Берлин се безпокои от все по-бързо увеличаващата се турска диаспора в страната. А Париж не иска проблеми със своята арменска диаспора, която оказва влияние на политическите процеси.
Формалният повод за отказа на Турция за влизане в ЕС е отказът й да признае Геноцида над Арменците в Османската империя. Реджеп Тайип Ердоган се опита да реши проблема в рамките на „футболната дипломация", но се натъкна на мощна съпротива както в Турция, така и в най-близкия съюзник - Азербайджан. Като следствие, даже в средносрочна перспектива, е малко вероятно изменение на твърдата позиция на Брюксел по този въпрос. Отчитайки процесите на ислямизация вътре в Турция, нейните завишени регионални амбиции и други причини, може да се предположи, че в обозрима перспектива Анкара няма да влезе в ЕС.
От друга страна, литургията на Папа Франциск Първи и декларацията на Европарламента по Геноцида над Арменците в Османската Империя свидетелства за стремежа на европейския управляващ елит да окаже натиск над Анкара, заради „проруската" й политика. Ефектът от тази дейност не е толкова голям. И тя може да докара на Европа допълнителни проблеми, след началото на строителството на газопровода „Турски Поток" от страна на Руската Федерация.

Виждате ли пряка връзка между подкрепата от страна на Русия за балканските православни държави в конфликтите им с България и днешната прозападна, антируска политика на София?
Днешната проамериканска политика на София предизвиква все по-голямо раздразнение в Москва. В резултат на тази и множество други причини, руското ръководство прие решение да се откаже от строителството на „Южен Поток". Българският управляващ елит все още се надява, че Москва ще размисли, но тази позиция няма сериозни основания. Руско-Западният конфликт премина в такъв стадий, когато в близка перспектива нито една страна няма да отиде на отстъпки.
Последствията от този печален процес България ще почувства най-вече върху себе си, не получавайки при това нужната подкрепа от страна на ЕС, в качеството на компенсация. За съжаление, българският народ ще плаща скъпо и дълго време за грешките на своите политици.
Истината е, че в такива условия Русия предпочете да се опре преди всичко на приятелските държави като Италия, Унгария, Сърбия, Гърция, Кипър и други големи и малки европейски страни. В тази дейност православието естествено играе своята роля, но то не е определящо за формирането на руската външна политика на европейското направление на съвременния етап.