Джошуа Мичъл е професор по политическа теория в университета Джорджтаун във Вашингтон и специалист по Токвил. В книгата си "Американското пробуждане" той дешифрира дълбоко религиозния характер на американското ляво движение за идентичност, което се стреми да очисти Запада от "греховете" му. В интервю за френския всекидневник Le Figaro професор Мичъл анализира американския геополитически разпад в Афганистан и преди всичко демократичната криза, която обхваща САЩ, двадесет години след 11 септември.

ФИГАРО: Америка отбелязва 20 -годишнината от 11 септември в мрачен контекст. Двадесет години след нападенията над кулите- близнаци САЩ напуснаха Афганистан на фона на геополитически срив. Талибаните се завръщат на власт, терористичната заплаха от ислямистите е по-голяма от всякога, а американците са въвлечени в дълбока демократична криза. Фракционният дух процъфтява. Как бихте определили този политически момент? Свидетели ли сме на залеза на американската мощ?

ДЖОШУА МИЧЪЛ: Изминаха две десетилетия от онзи ужасен ден 11 септември 2001 г. Много от нас си спомнят къде са били тогава, неверието и страданието, което изпитвахме, отмъщението, което търсехме. От края на Втората световна война на американците се казва, че модернизацията ще премахне предразсъдъците на нацията, религията и племенните връзки, че Америка е "градът на хълма", чиято светлина ще осветява пътя, водещ към модернизация. Септември 2001 г. беше бруталното потвърждение за американската психика, че тази история за модернизацията е била погрешна. Неолибералите, които до голяма степен контролират бизнеса, вярват, както вярваха и тогава, че светът може да бъде модернизиран чрез разпространението на "глобални стандарти". Фактът, че държавният секретар Антъни Блинкен нареди на посолствата по целия свят да развеят флага на гей прайда, е доказателство, че наивният неолиберализъм все още е в сила при Байдън. Афганистан падна за един уикенд! Не показва ли това колко ниски са "глобалните стандарти" в тази страна във война?

От другата страна са неоконсерваторите. След 1989 г., когато САЩ спечелиха Студената война, неолибералите бяха овладени от група неоконсерватори, които вярваха, че модернизацията ще дойде не чрез меката сила на "глобалните стандарти", а чрез военна мощ. Унизени от двадесет години военни провали в Близкия изток, неоконсерваторите окончателно загубиха доверието си и се приравниха, без изненада, към левите неолиберали, за да се противопоставят на "новия национализъм" на Доналд Тръмп. Нашите леви неолиберални и десни неоконсервативни елити настояват, че грешките, направени в Близкия изток, не са по тяхна вина, сякаш има само една легитимна политическа форма, а именно демокрацията, която може да бъде изнесена навсякъде. Те приемат, че всички други политически форми трябва да бъдат победени, открито или тайно. Тази опасна вяра, че светът трябва да бъде като Америка, е най -голямата пречка за връщането към здравия разум на нашите елити.

Каквото и да мислите за Тръмп, трябва да разберете, че част от американците гласуваха за него през 2016 г. и 2020 г., защото бяха отвратени от този разрушителен възглед за нашата роля. Лозунгът "Америка преди всичко" може да звучи шовинистично, но неолибералните и неоконсервативните алтернативи са по -лоши. Ако искате да разберете Америка днес, трябва да си я представите като бойно поле между онези, които мислят в универсални термини, и тези, които мислят по специален начин, вярвайки в своята страна и своите религии. Да, Америка днес изглежда слаба и безпомощна. Ако Ирак не е доказал това, скорошното ни изтегляне от Афганистан със сигурност го доказва. Нашата слабост и безпомощност ще продължат, докато нашият елит настоява, че Америка има да изпълнява глобална мисия, а не скромната цел да живее в мир в свят от нации, където не трябва да поема лидерството, освен когато е необходимо и да се координира с другите, когато е възможно.

ФИГАРО: Какъв е централният мотив за вътрешната криза?

ДЖОШУА МИЧЪЛ: Непосредственият корен на нашата американска криза е нарастващото разделение между елитите и народните класи. И лявото и дясното са допринесли за този проблем. Вдясно, неотстъпчивият ангажимент за "вето на свободния пазар" нанесе вреда на народните класи. Под "вето на свободния пазар" имам предвид идеята, че социалната политика трябва да се определя от простата мярка за икономическа ефективност, независимо от последиците за работниците. Но ако се придържаме към този принцип, големите американски компании прехвърлят работни места в Китай, като същевременно запазват политическата полза от това, че са в Америка. Това доведе до преместване на огромна част от дейностите, извършвани някога в нашите граници. Моето лично мнение е, че ако голяма американска компания иска политическа защита от върховенството на закона и спазване на договорите, повечето от продуктите й трябва да бъдат произведени тук. Републиканците от Рейгън насам дадоха на големите американски корпорации празен чек, който помогна за изкореняването на работническата класа. Компаниите запазиха централите си в Америка, но се стремяха да реализират печалба другаде. Това беше лудост. Защото живеем в свят на нации. Десницата го беше забравила. Но левицата също допринесе за пропастта между елитите и народните класи. След като беше партията на работническата класа, тя стана тази на Холивуд, Силиконовата долина и Ню Йорк. Казано другояче, левицата е партията на презрението на медиите, на големите технологични корпорации и финансовия капитал към народните класи. Трябва ли наистина да сме изненадани, при тези обстоятелства, че популистки огън поглъща Америка?

ФИГАРО: Един от тревожните аспекти е сривът на доверието към системата и управляващите елити, но и между гражданите ...

ДЖОШУА МИЧЪЛ: Доверието е по -ценно от златото. Нацията може да е богата, но ако няма доверие сред гражданите, тя никога няма да бъде силна и борбена. През 30 -те години на миналия век Алексис дьо Токвил пише "За демокрацията в Америка", най -великата книга, написана за Америка. Той беше първият, който призна в нея, че ако старата аристокрация се колебае, гражданите ще се чувстват изолирани и самотни. Те биха помолили държавата да се погрижи за тях и доверието ще отслабне. Токвил мислеше, че ако една нация иска да остане здрава в демократичната епоха, тя трябва да има силни посреднически институции, като семейство, църква, местни власти, гражданско общество. Именно в тези посреднически институции се учим на доверие, но също и как да управляваме и да бъдем управлявани, как да развиваме умения и какви видове навици и черти изисква свободата. За съжаление Токвил предсказа, че тези институции ще се провалят без постоянно внимание и че бъдещето ще бъде мрачно, ако гражданите изпаднат в изолация. Ние сме точно в този етап. Всички сме се превърнали в това, което аз наричам "селфи хора", които мислят само за себе си и за абстрактното човечество, никога за ближния, с когото въпреки това трябва да изградят свят, вътре в нашата нация.

ФИГАРО: Политическите и интелектуални елити, наричани в САЩ "класата на познанието", заслужиха ли това недоверие, което описвате, след като пренебрежително се опитаха да наложат ценности, които половината от страната не споделя?

ДЖОШУА МИЧЪЛ: Все още не сме наясно как да опишем разделението, което разкъсва нашите нации. Разграничението елит-народни класи е един от начините за това. Но разграничението между класата на знаещите и работническата класа е друг начин. Чудя се дали най-подходящият подход обаче не е този, който разделя "дигиталната класа" от тези, които живеят в "реалния свят". Пандемията от Ковид-19 ясно разкри това разкъсване. Ако можете да останете под карантина, да си поръчвате провизии онлайн, да се забавлявате на компютъра си и да си изкарвате прехраната в Zoom, вие сте член на дигиталната класа. Ако носите продукти, нямате акаунт в Netflix или Amazon и произвеждате неща, които се разнасят, вие сте член на другата класа. Мечтата на дигиталната класа е тази за свят без хаоса на "нещата", свят без граници и по-специално свят без неудобствата да бъдеш смъртен мъж или жена, в общност, към която принадлежиш от рождението си.

Членовете на "реалния свят" нямат тази мечта. Те живеят така, както човечеството е живяло исторически, в свят, определен от времето и мястото, заобиколен от предмети, ангажиран със задачите на конкретния живот. Те вървят редом с мръсотията и смъртта, вместо да се откъснат от нея. Нарастващата битка за това как да се справим с Ковид отразява това разделение. "Дигиталната класа" намира за очевидно, че карантините и ваксините ще ни предпазят напълно от смъртта и че трябва да затворим икономиките си, за да я държим на разстояние. Другата класа знае, че това е рецепта за икономическо задушаване и признава, че смъртта не може да бъде предотвратена веднъж завинаги. Истинският свят е техният. Дигиталното съществуване може да бъде допълнение, а не заместител.

ФИГАРО: В продължение на четири години Тръмп беше обект на политически дискусии. Лайтмотивът беше, че след като той си тръгне, проблемите ще изчезнат. Но тръмписткият бунт е жив. Защо?

ДЖОШУА МИЧЪЛ: Доналд Тръмп си остава манията на левицата. Той е, ако мога да се изразя леко неделикатно, "грешният вид бял човек". Не се заблуждавайте. Разтревожен съм от маниерите му. Но за да разберете реакцията, която Тръмп предизвиква в левицата, трябва да разберете какъв трябва да бъде "правилният вид бял човек". "Приемливият бял мъж" е този, който смята, че Америка е системно расистка, че да обичаш страната си е психично заболяване, че мъжете и жените са еднакви (и че мъжът може да избере да бъде жена и обратно), че зелената енергия ще спаси нашия свят, че войната е остаряла и че елитите, а не гражданите трябва да управляват света ... Ако дъгата на историята произвежда "правилния вид бял човек", тогава човек като Доналд Тръмп не трябва да съществува в 21 век. Ето защо приемливата версия на белия човек винаги ще вярва, че именно руският сговор е дал победата на Тръмп през 2016 г. Левицата вижда това като историческа аномалия. Това, което тя не разбира, е, че голяма част от Америка вярва в много от нещата, които преобръщат "приемливия бял човек" с главата надолу: техните църкви, техните нации, техните семейства. С Тръмп или не , поне на половината граждани гласоподаватели им писна да им казват, че са непоправими нещастници.

ФИГАРО: Две трети от избирателите републиканци не вярват в нормалното избиране на Джо Байдън. Изправени ли сме пред политическо и мисловно разцепление, което предвещава друг потенциален 6 януари?

ДЖОШУА МИЧЪЛ: Много избиратели републиканци в Америка се съмняват в резултатите от изборите. Мнозина смятат, че изборите са били "откраднати". Това може да означава, че гласовете са преброени неправилно или че са преброени правилно, но въведените нови правила направиха крайните общи резултати нелегитимни. Това може да означава, че гласовете са валидирани, но медиите и елитът са изкривили процеса, за да откраднат изборите. Това последно чувство ме притеснява най -много. Дълбокият му смисъл е, че голям сегмент от избирателите се чувства изключен, заглушен. Едно от последствията е умственият сецесионизъм, за който говорите, другото е насилието.

ФИГАРО: В "Американското пробуждане" вие обяснявате, че една от злините, които засягат американското общество, е отслабването на нацията в полза на ново движение, ръководено от левицата, "политиката на идентичността", което има за цел да замени либералната политика на компетенциите с религиозни категории : невинните (малцинствата), които трябва да бъдат защитени, и престъпниците, които трябва да бъдат очистени (западният хетеросексуален бял мъж). Тръмписткият бунт не отхвърля ли също и този идентитаризъм?

ДЖОШУА МИЧЪЛ: "Политиката на идентичността" все още не е напълно разбрана. Тя произлиза от постмодернизма и трябва да се разграничава от марксизма, чийто произход датира от германската мисъл на поколението преди Ницше. Това е ясно изразено американско течение, въпреки че Европа изглежда също му се поддава. На пръв поглед целите му са благородни. Кой не би искал да вземе насериозно нечия самоличност? Но не става въпрос за това. Това движение всъщност има за цел да оцени всеки член на всяка идентистка група според предполагаемата й невинност или колективна вина. Освен това, всяка от т. нар. невинни групи е дефинирана от гледна точка на отстоянието й от "първичния престъпник", който в момента е хетеросексуалният бял мъж. Ако сте жена, получавате точки за невинност. Ако не сте бял, също. Ако сте гей, също. Политиката за идентичност е класация на моралната чистота. Според мен "новата духовна евгеника" разделя чистото от прокълнатото. Гласовете на чистите трябва да бъдат чути, но ако сте сред прокълнатите, трябва да бъдете изчистени от социалното тяло. Целта на политиката вече не е да изгради един общ свят, а да преразпредели ресурсите, така че "справедливостта" - което на практика означава социалната дисквалификация на хетеросексуалните бели мъже - да надделее.

Моята книга се нарича "Американското пробуждане", защото я сравнявам с религиозно възраждане, при което грешните души отчаяно търсят морално опрощение за греховете си. Мразя всякакъв вид расизъм. Нямам интерес да защитавам "белотата", както се казва днес. Искам да защитавам прилична политика, в която гражданите се третират справедливо, в рамките на върховенството на закона, независимо от тяхната самоличност. Доналд Тръмп, разбира се, беше бял мъж. Неговото "престъпление" беше, че не обръщаше никакво внимание и не признаваше постулата за "политиката на идентичността", според която дните на хетеросексуалния бял мъж са отминали. Гордееше се с това кой е. В света на идентистката левица този тип човек не може да съществува или ако съществува, той може да бъде само расист. Ето защо Доналд Тръмп беше толкова мразен.

ФИГАРО: Пишете, че Америка се връща към религиозните категории, но без да оставя място за божията прошка...

ДЖОШУА МИЧЪЛ: Кризата на Запада е криза на вината. По време на християнския период човек можеше да се покае и да прости в един несъвършен свят на прегрешение и грях, от който само Божията благодат може да ни спаси. Но кой живее с това знание в сърцето си днес? Днес живеем с Русо, който ни шепне, че човекът е естествено добър, че насилието и престъплението са изключение и може би дори единствен прерогатив на хетеросексуалните бели мъже. Вече нямаме смелостта да възприемем ужасния образ на човека, оставен ни от християнството, заедно с предложението му да облекчи бремето на греха чрез Бог. Човек може да мечтае за постхристиянска епоха, която би накарала греха и неговата противоотрова да изчезнат, за секуларизирана епоха, в която вече няма да има никаква вина. Но ние сме далеч от нея. Живеем с вина, но без християнска прошка. Това е, което преследва западния човек, това бреме, с всеки изминал ден. Това е истинският източник на умората на Запада.

Западният човек се страхува да действа, страхува се да не увеличи бремето на вината. Той вече не смее да вярва в себе си и последиците са сериозни. Но тези, които практикуват "политиката на идентичността", тези нови пастори на нашето време, казват: Елате при мен, вие, които се чувствате виновни. Ще ви дам опрощение. Просто ще трябва да се откажете от нацията си (източник на насилие), от християнската си религия (патриархална и хомофобска), от семейството си (хетеронормативно).

Декларирайте верността си към космополитния дигитален свят, който не познава нито времето, нито пространството и ще намерите спокойствието, за което мечтаете. Това е религиозното предложение, което ни се отправя.

И тъй като вече нямаме християнската религия, ние приемаме предложението за опрощение от тези нови пастори, дори ако това означава унищожаване на нашата нация, нашата религия и нашите семейства.

Толкова сме гладни за живот без вина, че сме готови да убием нашата цивилизация, за да го постигнем.