19 февруари 2007 г., 11.00 часа. София. Паметника на Васил Левски.

Колони от първокласници. Няма блъскане, няма крясъци. Всяко дете изчаква другарчето си да постави букета си и да се върне към групичката, за да остави и своето цвете.
Едно момиченце дори се прекръсти, след като сложи карамфила си върху голям венец.

Странно къде „изчезват" тези деца след пет, шест години, кога порастват и се превръщат в необуздани тинейджъри, които използват възможността да свършат по-рано училище на 19февруари, за да отидат на кафе.

Колко бързо забравяме какво ни учиха в първи клас?

Макар че има и неща от училище, които помним завинаги.

Преди повече от 15 години, дни преди 19 февруари, в час по български разглеждахме в читанката илюстрация, изобразяваща залавянето на Апостола.

Учителката ни тогава задаваше простичкия въпрос - какво виждате ученици на картината - запитване, което въпреки многобройните отговори, които всички ние се надпреварвахме да даваме, все се повтаряше с неизменното - а още, а още.

Някои по-находчиви дори видяха поп Кръстьо сред фигурите около Васил Левски, въпреки че него дори художникът не го бе включил в творческия си проект.

Накрая, секунди преди часът да завърши,  една от съученичките ни призна, че в погледа на Левски - вързания и обграден с турски заптиета, вижда смелост и увереност, че смъртта му има смисъл, след нея ще последва нещо, което турците няма да могат да унищожат.

И именно този отговор очакваше учителката, която сякаш с облекчение въздъхна и ни пусна в междучасие.

Помня този епизод, като че ли е бил вчера и с учудване осъзнавам, че поглед като този на Левски - на илюстрацията, не видях никога повече - нито на картинка, нито на филм, нито наживо.
Вероятно защото така може да гледа само Апостолът, или само някой, който знае, че смъртта му има смисъл за България.

А как гледаме ние днес - не ни гонят турски заптиета, живеем свободни, нещо, с което уви не са могли да се похвалят много от нашите деди, живели от 681 г. насам.

Какви са погледите ни?
И какво трябва да направим, за да познаят по очите ни, че от живота в България има смисъл.